Питър Строб - Гърло

— Мислех си, че може да забележим нещо — казах.

— Забелязвам, че искам да се махам. — Гленрой най-после хвърли поглед към леглото. — Твойто приятелче има много писалки.

Попитах го какво има предвид.

— Думите. Сини са. Стават три цвята. Червен, черен и син.

Погледнах стената. Гленрой беше прав — надписът беше тъмносин.

— Ако не възразяваш, аз се качвам. — Гленрой се върна до вратата, открехна я, после хвърли поглед назад към мене. Лицето му се беше стегнало от нетърпение. Разглеждах наклонените думи толкова дълго, колкото смятах, че той ще може да понесе, трептейки от догадка, която не искаше да придобие ясни очертания.

Последвах Гленрой под лентата.

— Не идвай насам за известно време — каза той и тръгна към асансьора.

Повлякох се по коридора, докато стигнах до две широки метални врати, които навярно се отваряха към фоайето. След още няколко стъпала се стигаше до задния вход. Излязох на тясната алея зад хотела, полуочаквайки да ме приближат двама полицаи с извадени пистолети. От тухления тунел по алеята се носеше студена мъгла, облизвайки гърба на аптеката, която се беше настанила в старата пристройка. От лявата си страна видях смачкания нос на колата на Ник Вънтюра да се подава иззад хотела.

Тръгнах забързано през тунела. Откъм „Месмър авеню“ се чуха няколко изстрела, оранжевите отсенки по небето нараснаха. През тротоара лежеше дълго кърваво петно. Заобиколих го и се затътрих през мъглата, докато стигнах до понтиака. Продължавах мислено да виждам 218 стая, без да разбирам какво в нея не беше наред.

Когато приближих колата достатъчно, за да я виждам ясно, изпъшках на глас. Някое пакостливо дете навярно беше преминало с бейзболна бухалка и беше строшило задния прозорец. Понтиакът имаше вид, като че ли са го извадили от бунището. Едва ли Джон щеше да откликне особено радушно на вида на колата си. Учудващото беше, че това все още ме интересуваше.

Когато се прибрах, изпих два аспирина заради болката в гърба и се качих горе. Доби не си взех книга, просто се опънах на леглото за гости и зачаках да потъна в забрава. Джон навярно беше все още на път от Чикаго — не очаквах с особено нетърпение да видя реакцията му на това, което е станало с колата му. Тъкмо бях решил да му кажа за срещите си с Том Пасмор, когато забелязах, че ръката ми изважда четвъртата, най-обезобразена фотография от кървавото легло в „Сейнт Олуин“. Разбирах, че ако изтръскам снимката, докато я държа с лицето надолу, драсканиците по нея ще изпаднат като отрязани коси. Обърнах малкото квадратче и го тръснах. Изсъхнали мастилени фрагменти послушно изпопадаха на пода. Преобърнах снимката отново и видях познат образ — снимка, която майка ми беше направила пред къщата на Шеста южна. Аз, тригодишен, стоях на тротоара, докато баща ми Ал Андърхил беше клекнал зад мене с килната назад шапка и с ръка поставена със собственически жест върху рамото ми.

Малко по-късно една истинска ръка върху рамото ми ме върна в реалния свят. Отворих очи към тържествуващото лице на Джон Рансъм, само на двайсетина сантиметра от моето. Сияеше от почти демонична радост.

— Хайде — каза той. — Ела да разправяш. Ти ми кажи за твоите приключения, а аз ще ти кажа за моите.

— Видя ли колата си?

Той се дръпна от мене, отмахвайки грижите с едрите си ръце.

— Не се притеснявай. Разбирам. Аз самият едвам не се изпотроших на път за Чикаго. Блъснали са те отстрани, така ли?

— Бутнаха ме от пътя — казах.

Той се изсмя и издърпа стола по-близко до леглото.

— Чуй какво стана. Без грешка беше.

Джон беше стигнал от Пърдъм до Чикаго за четири часа, като едвам не беше претърпял няколко злополуки от вида, който си мислеше, че аз съм имал. Мъглата беше изчезнала на около петдесет километра преди Чикаго и той беше паркирал на една пряка от железопътната гара.

Беше оставил ключовете в незаключената кола и се беше упътил нагоре по улицата. Двама потенциални крадци бяха прогонени поради това, че са прекалено добре облечени.

— Искам да кажа, нима някой охолен човек ще вземе да открадне кола? Трябваше да накарам да млъкне един, който се беше разкрещял за полиция, и той ми прочете конско за това как не трябва ключовете да се оставят в колата. Както и да е, най-после се зададе един бял младеж със златна верижка около врата, с гащи провесени до средата на задника му, с обувки без връзки, и когато този тип вижда ключовете, започва да се навърта покрай колата, да оглежда улицата дали някой го наблюдава — аз си стоя там, загледан в една витрина и буквално се моля той да опита вратата.