Питър Строб - Гърло

— Какво искаш да кажеш? Че е бил информатор на повече от един инспектор?

— Това е думата — той изглеждаше дълбоко притеснен.

— Не е нужно да ми казваш никакви имена. Просто кимай, когато казвам името на някого, който е познавал Били.

Той предъвква положението известно време, после кимна.

— Бастиан.

Той не реагира.

— Мънроу.

Той кимна.

— Фонтейн.

Той кимна отново.

— Уийлър.

Никаква реакция.

— Хоуган.

Той кимна.

— Боже господи — казах. — А Рос Маккандлис?

Гленрой сви устни и пак кимна.

— А други?

— Хора като Били не разгласяват бизнеса си.

— Нищо не ми каза — отбелязах аз. Това беше далече по-вярно, отколкото ми се щеше да бъде. Гленрой кимна, наистина, когато споменах името на Фонтейн, но не ми даде потвърждението, на което се бях надявал.

— Какво искаш да направя? — попита той. — Да се хвърля пред автобуса ли?

— Искам да ми покажеш 218 стая.

— Пфу — каза той. — Това ли е всичко? Покажи ми какво имаш в джобовете си.

Извадих четирите пакетчета и ги поставих на масата пред него. Гленрой взе всяко от тях и ги провери на тежина, усмихнат.

— Май съм му бил първата спирка за тая вечер. Тук са осем двойни дози. Ник е щял да ги разпредели но по-малки пакетчета, навярно е щял да отдели по малко за себе си от всяка доза.

— Честито — казах.

— Ник още ли е на улицата?

— Обадих се на 911. Вече трябва да е в болница. Ще трябва да прекара там един-два дни.

— Може би и ние с тебе ще останем живи за още известно време, в края на краищата.

— Честно казано, Гленрой, можеше да свърши и иначе.

— Сега вече знам, че си опасен — той се оттласна от масата и се изправи. — Ти каза, че искаш да видиш някогашната стая на Джеймс?

Преди да излезем, той събра пакетчетата и ги постави в дървената кутия.

Гленрой натисна копчето за втория етаж и се подпря на дървената облегалка.

— Какво откри?

— Боб Бандолайър е имал син — казах. — След смъртта на жена си той го изпраща у роднини. Мисля, че е започнал да убива хора още като юноша. Става доброволец под фалшиво име и отива във Виетнам. Работил е в няколко полицейски участъка из страната, преди най-сетне да се върне тук отново.

— Много от тукашните инспектори са били във Виетнам.

Асансьорът спря и вратите се отвориха. Пред нас се простираше коридор, боядисан в тъмно, подтискащо зелено.

— Но само един от тях изглежда като да е по стъпките на Злия Боб.

Излязохме и Гленрой ме погледна замислено, отново разтревожен.

— Ти мислиш, че той е убил жената на приятеля ти?

Кимнах.

— Кой точно?

Гленрой ми направи знак да тръгна по коридора. Той не каза дума, докато завихме зад един ъгъл и стигнахме до вратата на 218 стая. Жълта полицейска лента беше опъната през вратата и бяла табела съобщаваше, че влизането е престъпление, наказуемо с глоба и затвор.

— Толкова бели, а те дори не си направиха труда да заключат вратата — каза Гленрой. — Не че тебе биха те спрели някакви ключалки.

Наведох се и погледнах ключалката върху топката на бравата. Не се виждаха никакви драскотини.

Гленрой дори не се огледа. Просто постави ръка на топката и отвори вратата.

— Няма смисъл да се моткаме — той се наведе под лентата и влезе в стаята.

Аз клекнах и го последвах. Гленрой затвори вратата след нас.

— Мислех си за Мънроу — каза Гленрой. — Той прилича на Боб Бандолайър. И е проклет кучи син. Спипвал е някои хора насаме и те не изглеждаха много добре, когато той най-сетне приключваше с тях.

Той гледаше в земята, докато говореше. Не можех да сваля очи от леглото и това, което ми казваше той, се блъскаше за място в ума ми с онова, което беше пред очите ми. Леглото ми напомни стола в мазето на „Грийн уоман“. Този, който беше довлякъл Ейприл Рансъм в тази стая, не си беше направил труда да дръпне дългия син юрган или да открие възглавниците. Тъмно петно минаваше като сянка напряко на леглото и струйки и пръски от същата тъмна безцветност се стичаше надолу по юргана. Кафяви мацаници и цапаници заобикаляха думите над леглото. СИНЯ РОЗА беше изписано със същите изшилени букви, които бях видял зад хотела.

— Такъв полицай се появява винаги отвреме-навреме — каза Гленрой. Той се беше отдалечил към прозореца, който гледаше към задната страна на хотела.

— По дяволите, противно ми е да стоя в тая стая. — Гленрой се отдалечи към шкафа, който стоеше до стената срещу леглото. Пепелникът върху шкафа беше пълен с фасове. — Защо ме доведе тук?