Питър Строб - Гърло

Отпуснах газта и понтиакът изхвърча в най-дясната лента. Чу се стържене на метал, докато той прокопаваше дълга ивица в бронята ми. Понтиакът рипна напред. Другият също засили, за да ме удари отново, и аз рязко извих встрани. Предупредителните светлини на друг камион полетяха към мене. Когато видях калниците му, излязох от пътя и се затресох по чакъла. Вървях успоредно с камиона около километър, казвайки си, че другият шофьор е помислил, че съм изхвърчал от пътя. Шофьорът на камиона натисна клаксона си. Добре беше, че не се налагаше да чувам какво казва. Рано или късно щях да налетя на изход или на спряла кола, така че излязох напред, докато можех да виждам покрай предницата на камиона и отново се качих на пътя. Шофьорът на камиона отново бясно натисна клаксона си.

Тъмносинята кола отново изплува редом с мене. Този път той ме удари достатъчно силно, та да избие кормилото от ръцете ми. Фаровете на камиона изпълниха огледалото ми. Синята кола се отдръпна встрани, после отново налетя и се вряза в понтиака. Ако ме накараше да забавя или колата ми поднесеше, камионът щеше да ме помете. Едно спокойно гласче насред паниката ми каза, че Фонтейн е научил, че имам билет за Танджънт и е пратил някой да наблюдава понтиака, докато се върна. Същият този глас ми каза, че двамина свидетели ще дадат показания за безразсъдното ми шофиране. Главорезът в синята кола просто щеше да изчезне.

Огромният радиатор на камиона изпълни огледалото ми. Имаше хищен вид. Синята кола се люшна към мене отново, а аз се вкопчих в кормилото и се джаснах в нея, ей-така, заради удоволствието. Помежду ни захвърчаха искри. Усетих вкуса на адреналина. Големият зелен правоъгълник на знака за изход се очерта в мъглата пред мене. Свалих крака си от газта, завъртях кормилото надясно и завих по чакъла. След няколко секунди подскачах по неравния терен. Стоманените прътове на знака отлетяха покрай понтиака, а синята кола отплува в мъглата само на няколко метра от кабината на камиона. Аз се раздрусах по тревата. Дъното на понтиака застърга по камъните. След това през един перваз се озовах отново на шосето и подкарах без да виждам или мисля в продължение на трийсетина секунди. При стопа спрях колата и започнах да се треса.

Избърсах лицето си с кърпичка и излязох да видя пораженията. Мъжът в синята кола щеше да бъде принуден да продължи до следващия изход, поне на километър и половина. Беше оставил три дълги сребърни прореза отстрани на колата, беше изкорубил метала между колелото и вратата и беше нанесъл множество назъбвания по продължение на цялата кола. Облегнах се на нея и дишах усилено известно време, наблюдавайки призрачното движение на колите през обгърнатата в мъгла магистрала. След известно време си дадох сметка, че съм на изхода от южната страна на Милхейвън, на двайсет минути път от „Ливърмор авеню“. Въпреки цялото напрежение бях излязъл точно през изхода, към който поначало бях тръгнал. Мисля, че бях забравил накъде съм тръгнал.

Влязох в колата и я насочих към Пигтаун. Хрумна ми обезпокоителната мисъл, че мъжът в синята кола вече е тръгнал към мене.

Не погледнах часовника си, докато не видях смътната форма на „Сейнт Олуин“, възвисяващ се над „Ливърмор авеню“. Бях изненадан, че е осем без десет. Времето като че ли едновременно се беше ускорило и забавило. Малките кукички и зъбци в гърба ми пулсираха и горяха и аз продължавах да чувам клаксони и да виждам как синята кола се блъска в мене. Щом видях място за паркиране, обърнах се и спрях. Предната дясна гума се отърка о назъбената броня и цялото тяло на понтиака се тресеше и стенеше.

Пуснах в автомата монети за един час престой. Може би срещата на Гленрой беше отложена; може би посетителят му е бил задържан от мъглата. Имах чувството обаче, че знам за каква среща става дума. Подобни срещи не траят дълго. Заключих колата, потрепервайки в мъглата.

Хотелът беше през две преки. Обгърнах се с ръце да се предпазя от студа, вървейки през тънките слоеве от тюл. Уличните лампи хвърляха слаби жълти ореоли, подобно на японски фенери. Всички магазини бяха затворени, на улицата нямаше жива душа. „Сейнт Олуин“ се отдалечаваше, докато вървях към него, така както планината се отдръпва при приближаването й. Зад мене някакво далечно, мигновено изпукване се закачи за подсъзнанието ми, после замря. Направих още две крачки и отново го чух. Този път разпознах звука от изстрел. Обърнах се и до мене достигна още едно изгърмяване откъм другата страна на долината, малко нещо на юг. Небето имаше бледооранжев оттенък. Ако бях по-близо до „Месмър авеню“, щях да чуя как пожари поглъщат къщи и магазини.