Питър Строб - Гърло

— Знаете ли къде е племенникът ми? Бих искала да разбера това.

— Искам да ви попитам нещо.

Тя се обърна за кратко към мене, после отново към вратата.

— Не знам какво да ви кажа.

— Докато племенникът ви живееше при вас, забелязахте ли някакви белези по тялото му. Малки кръгли белези?

Тя притисна устата си с ръка.

— Важно ли е това?

— Да — казах. — Разбирам, че въпросът ми е тежък.

Тя свали ръката си и поклати глава.

— Фий имаше белези по гърдите. Никога не ми каза как ги е получил.

— Но вие се досещахте.

— Господин Андърхил, ако има някаква истина в цялата тая дандания, кажете ми къде е.

— Вашият племенник е бил майор от Зелените барети и герой — казах. — Загинал е като водач на група със специална мисия през 1972 година.

— О, господи! — тя повтори и потрети. След това започна да плаче тихичко, без да се помръдва. Извадих хартиена кърпичка от кутията на тоалетката, подадох й я и тя започна да бърше очите си. — Така че няма да има никакъв проблем с парите — казах.

Аз печеля неприлично много пари от писането — е, не колкото Сидни Шелдън или Том Кланси, но доста все пак, проблем, който обсъждам само с менажера и счетоводителя си. Нямам семейство и нямам за кого да харча, освен за себе си. Направих това, което бях решил да направя още в самолета, в случай че със сигурност науча, че Фий Бандолайър беше станал Франклин Бачълър — извадих чековата си книжка от куфара и написах чек за пет хиляди.

— В момента мога да ви дам личен чек — казах. — Не е съвсем редно, но няма защо да ви карам да чакате нашето счетоводство да обработи всички документи, аз ще получа парите си от господин Бел.

— О, чудесно — каза тя. — Не съм и сънувала — знаете ли, това, което ме прави толкова щастлива е, че Фий…

— И аз съм щастлив заради вас. — Сложих чека в ръката й. Тя го стисна заедно с кърпичката и отново изтри очите си.

— Джуди! — в стаята нахлу мъж в тесен лъскав костюм. — Извинявай, че не успях да дойда веднага, но ме задържаха на телефона. Добре ли си?

Преди тя да отговори, той се извърна бурно към мене.

— Бил Бакстър. Отговарям за счетоводството. Кой сте вие и какво правите тук?

Изправих се и му казах името си.

— Ако госпожа Ледъруд ви е казала за нашия предишен разговор…

— И още как, така че омитайте се от тук незабавно. Идвате с мене в офиса ми и аз ще повикам полиция.

— Господин Бакстър, този човек…

— Този човек е мошеник — каза Бакстър. Той ме сграбчи за рамото.

— Дойдох да дам на госпожа Ледъруд един чек — казах. — Това са парите от една малка застраховка живот.

— Той ми даде чек, наистина ми даде — каза Джуди Ледъруд. Тя го отдели от кърпичката си и го размаха към Бакстър.

Той грабна чека, погледна в мене, после отново в чека, после отново в мене.

— Това е личен чек.

— Не виждам защо госпожа Ледъруд трябва да чака два-три месеца, докато счетоводството ни изплати сумата — казах и повторих твърдението си, че парите ще ми бъдат върнати.

Бакстър отпусна ръце. Над главата му плуваше почти осезаема питанка.

— Това е безсмислица. Чекът ви е от Ню Йоркска банка.

— Аз се занимавам с трудните случаи в моята копания. Бях в Милхейвън, когато изникна проблемът с госпожа Ледъруд.

— Той ми каза за моя племенник — Фий е бил майор във Виетнам.

— От Специалните части — казах. — Той има забележителна кариера.

Бакстър отново се взря в чека.

— Мисля, че ще използвам телефона ти да се обадим в компанията на господин Андърхил.

— Защо не се обидите в банката да проверите дали чекът има покритие? — попитах. — Не е ли това най-важното?

— Вие лично ли й давате тези пари?

— Ако искате, така го кажете.

Бакстър сумтя известно време, после вдигна телефона и поиска справка в Ню Йорк. Той прокара връзката през телефонната централа на дома и поиска да го свържат с управителя на моя клон. Той говори дълго, без да стигне до никъде, и най-сетне каза:

— В ръката ми е чек за пет хиляди, който този човек е дал на една от нашите обитателки. Искам да съм сигурен, че чекът има покритие.

Настъпи дълга пауза. Лицето на Бакстър почервеня.

— Знаех си, че трябва да повикам Джими — каза Джуди Ледъруд.

— Добре — каза Бастър. — Благодаря. Аз лично ще депозирам чека днес следобед.

Той затвори и се вгледа в мене, преди да върне чека на Джуди. Питанката все още висеше над челото му.

— Джуди, ти току-що получи пет хиляди долара, но все още не знам защо. Когато говори най-напред с тази застрахователна компания, казаха ли ти каква сума би трябвало да получиш?