Питър Строб - Гърло

— Влизайте сега — Хабъл отвори вратата. — И ми кажете с какво мога да ви помогна.

В претъпканата предна стая на старата фермерска къща доминираше дълго дървено бюро, пред и зад което имаше фотьойли с високи облегалки. Американското знаме стоеше между бюрото и стената. Писмо с герба на Белия дом беше сложено в рамка зад бюрото. Останалата част от стаята беше запълнена от канапе, разнебитен люлеещ се стол и ниска масичка. Люлеещият се стол беше обърнат към телевизор, поставен на най-ниската полица на шкаф, запълнен с книги и големи томове, които имаха вид на архивите от неговия тежкобоен бизнес.

— Каква е книгата, която искате да напишете? — Хабъл застана зад бюрото и изохка лекичко. — Интересувате се от някои момчета, с които сте служили заедно?

— Не е точно това — казах аз и наговорих разни неща за това как бойният опит се е отразил в няколко представителни случая.

Той ме изгледа с подозрение.

— Това няма да бъде, надявам се, куп лъжи, които да показват нашите ветерани като банда престъпници.

— Разбира се, че не.

— Защото те не са. Хората продължават да дрънкат за следвоенното травматично незнамкакво, но всичко това е измишльотина на журналистите. Мога да ви разкажа за момчетата от самия Танджънт, които се върнаха от войната така чисти, както при влизането им в армията.

— Интересува ме една много специална група — каза аз, без да уточнявам, че това е група от един човек.

— Разбира се, ще се интересувате. Нека ви кажа за едно момче, Мич Карвър, син на един тукашен пожарникар. Оказа се много добър войник от въздушно-десантните сили — и той ми разказа история, чиято поука изглежда беше, че Мич се връща от Виетнам, оженва се за учителка, става пожарникар, също като татко си и се сдобива с двама чудесни синове.

След като синовете бяха показани като значка за заслуги, аз казах:

— Доколкото разбирам, имате списъци на доброволците от вашия район.

— И защо не? Винаги се постаравах да се срещна лично с момчетата, които се записваха като доброволци. Добри, добри момчета. Гордеех се с тях. Искате ли да видите имената им?

Той направи жест към редицата от томове.

— Вижте, записал съм името на всяко от тези момчета. Наричам това моята Проверка на Честта. Донесете ми две от тези книги, ще ви покажа.

Изправих се и отидох до етажерката.

— Може ли да видим списъка от 1961 година?

— Ако искате да видите нещо, донесете ми тома от 1968 година — това е цяла хроника сама по себе си, има милиони добри истории в нея.

— Аз работя върху 1961 — казах.

Жлъчното му лице се изкриви в усмивка. Един крив стар пръст бодна въздуха по посока мене.

— Бас държа, че това е годината, през която вие сте влезли в армията.

Бях получил повиквателна през 1967.

— Отгатнахте — казах.

— Мене не можете да ме излъжете. Шестдесет и първа е втория по ред том.

Издърпах тежката книга от лавицата и я донесох на бюрото му. Хабъл отвори корицата с церемониален замах. На първата страница с широки движения бе изписано в черно: ПРОВЕРКА НА ЧЕСТТА. Той заразлиства страниците, изпълнени с имена, докато стигна до 1961 година, след което започна да движи пръста си по реда на набора със същите широки движения на писалката на Хабъл.

— Бенджъмин Грейди — каза Хабъл. — Ето човек за вашата книга. Едро, хубаво момче. Взехме го веднага след средното училище. Писах му на два-три пъти, но писмата никога не стигаха. Пишех до много от моите момчета.

— Знаехте ли къде е изпратен?

Той ми хвърли поглед.

— Специално се интересувах. Грейди се завърна през шестдесет и втора, но не остана за дълго. Отиде в колеж в Ню Джърси и там се ожени за еврейско момиче, така ми каза баща му. Виждате ли? — той прокара пръста си по реда до мястото, където беше записал Н. ДЖ.

Пръстът му отново се плъзна по колоната.

— Ето ви още едно момче. Тод Лемън. Работеше в сервиза на Бъд тук в града, най-сладкото момченце, което можете да си представите. С дух. Още си го спомням на лекарския преглед — когато докторът го попита за наркотици, той каза „Моето тяло е моят храм, сър“ и всички други момчета в редицата се разсмяха — от възхищение.

— Вие присъствахте на лекарските прегледи, така ли?

— Тъкмо там се срещах с момчетата, които постъпваха — каза той, като че ли това трябваше да се разбира от само себе си. — Винаги, когато имаше преглед, оставях работата си на чиновниците и отивах там. Не мога да ви опиша колко вълнуващо беше да се видят всички тези чудесни момчета, надарени… Господи, гордеех се с всички тях.