Питър Строб - Гърло

— Знаете ли какво, натиснете клаксона на тая лъскава кола, когато стигнете до портата. Аз ще натисна бутона.

Когато излязох на верандата, видях, че той вече е забил човката си в колоната от имена.

Все още имах два часа до полета за Милхейвън, а Танджънт беше само на три километра от летището. Карах, докато стигнах до улици с красиви къщи, разположени дълбоко навътре сред зелени морави. След известно време тихите улички ме отведоха в една част на града, застроена с четириетажни сгради за офиси и старомодни магазини.

Паркирах на едно площадче с фонтан и обиколих площадчето, докато намерих ресторант. Сервитьорката ми поднесе кафе и телефонния указател. Взех указателя в телефонната кабина близо до кухнята и се обадих на Джуди Ледъруд.

Същият треперлив глас, който бях чул у Том, каза „ало“.

Не можех да си спомня името на застрахователната компания, която Том беше измислил.

— Госпожо Ледъруд, спомняте ли си обаждането преди няколко дни от милхейвънския клон на нашата застрахователна компания?

— О, да, спомням си — каза тя. — Господин Бел? Помня, че разговарях с него. Става дума за застраховката на зет ми.

— Бих искал да дойда да разговарям с вас по въпроса — казах.

— Аз не знам какво да ви кажа. Открихте ли моя племенник?

— Той може би си е сменил името — казах.

В течение на десет секунди тя не отговори.

— Просто не се чувствам удобно от цялата тая работа. Откакто разговарях с господин Бел, не съм престанала да си мисля. — Още една пауза. — Казахте ли ми името си?

— Господин Андърхил.

— Мисля, че не трябваше да казвам тия неща на господин Бел. Не знам какво точно е правило момчето — не ми е удобно. Никак.

— Разбирам — казах. — Един разговор днес следобед би могъл да помогне и на двама ни.

— Синът ми каза, че никога не е чувал застрахователните компании да действат по такъв начин.

— Ние сме малка семейна фирма — казах. — Някои условия ги има само при нас.

— Какво беше името на вашата компания, господин Андърхил?

И тогава, слава Богу, името ми изникна.

— Застрахователна компания на Средните Щати.

— Ами просто не знам.

— Ще отнеме една-две минути — трябва да хвана полета за Милхейвън.

— Изминал сте целия този път само за да ме видите? Заповядайте тогава.

Казах, че идвам всеки момент, затворих и показах адреса на сервитьорката. Указанията й ме отведоха обратно по пътя, по който бях дошъл.

Когато стигнах до старческия дом, дадох си сметка, че предишния път съм го помислил за начално училище. Беше дълга ниска сграда от бледожълти тухли с големи прозорци от двете страни на входа. Паркирах пред надписа ЦЕНТЪР ЗА ВЪЗРАСТНИ ХОРА „ХУБАВ ДОМ“ и тръгнах към бетонната площадка под широко червено платнище. Електронната врата се отвори и от нея лъхна хлад.

Жената на бялото гише се усмихна, когато я попитах дали би могла да ми помогне. Казах й, че искам да видя госпожа Ледъруд.

— Хубаво ще е за Джуди да има посещение — каза тя. — Роднина ли сте?

— Не, приятел — казах. — Току-що разговарях с нея по телефона.

— Джуди е в Синьото крило, надолу по коридора след големите врати. Шеста стая отдясно. Мога да повикам някой да ви заведе.

Казах й, че ще се оправя сам, прекосих коридора след големите врати и отворих ярко синята врата. Две сестри в униформи стояха в сестринската стая. Едната от тях ме приближи.

— Търсите някого от живеещите тук ли?

— Джуди Ледъруд — казах.

Тя се усмихна и ме поведе покрай сестринската стая към една отворена врата и към една стая с болнично легло, над което имаше табло, претъпкано със снимки на млада двойка и две руси момченца. Една старица в щампована рокля седеше на дървен стол пред бюрото до блесналия прозорец в дъното на стаята. Светлината зад нея затъмняваше лицето й. Алуминиева подпора за ходене бе изправена до краката й.

— Джуди, имаш гост — каза сестрата.

Бялата й коса сияеше на светлината от прозореца.

— Господин Андърхил?

— Радвам се да се запозная с вас — казах аз и пристъпих към нея. Тя вдигна лице, показвайки ми млечното було на двете си очи.

— Не ми харесва тая работа — каза тя. — Не искам да бъда възнаградена за нещастието на племенника си. Ако момчето е в беда, няма ли самият той да има нужда от пари?

— Може да се окаже, че не съществува такъв проблем — казах. — Може ли да седна за секунда?

Лицето й продължаваше да е извърнато към вратата. Ръцете й се извиваха в скута й.

Преди да седна, тя попита: