Питър Строб - Гърло

— Пет хиляди — каза тя с едно допълнително притрепване в гласа си.

— Ще изпратя господин Андълхил до вратата — той излезе в коридора и ме изчака да го последвам.

Казах довиждане на Джуди Ледъруд и излязох след Бакстър. Той се разбърза към сините врати и към изхода, като ми отправяше остри въпросителни погледи. Жената на гишето ми махна за довиждане. Щом се озовахме навън, Бакстър извади ръцете от джобовете на лъскавия си костюм.

— Бихте ли могъл да обясните какво направихте току-що?

— Дадох й чек за пет хиляди долара.

— Но вие не работите в застрахователна компания.

— Историята е малко по-сложна.

— Наистина ли племенникът й е бил майор от Зелените барети?

Кимнах.

— От него ли идват парите?

— Би могло да се каже, че той е задължен на много хора.

Той се замисли.

— Мисля, че отговорността ми се простира до тук. Сбогом, господин Андърхил.

Той не ми протегна ръка. Отидох до колата си, а той остана на бетонната площадка под палещото слънце, докато колата ми отмина входа.

Върнах ключовете от Крайслера и платих за бензина, който бях изхарчил. Все още имаше половин час за запълване до качването на самолета, така че отидох на телефона да се обадя на Гленрой Брейкстоун.

— Танджънт ли? — попита ме той. — Танджънт, Охайо? Човече, това място е мъртво. През петдесетте свирехме в едно място, което се казваше „Френч куотър“, и собственикът ни плащаше с еднодоларови банкноти.

Попитах го дали ще мога да се отбия при него, след като се върна в Милхейвън.

— Кога точно?

Казах му, че ще бъда там след около два часа.

— Стига да е преди осем — каза той. — След това имам да свърша една малка работа.

След това набрах номера на Том Пасмор със слаба надежда, че е станал вече. Когато машината отговори, започнах да описвам това, което бях научил от Едуард Хабъл и Джуди Ледъруд. Той вдигна преди да успея да кажа две изречения.

— Тоя случай ми обърка дневния режим — каза той. — Легнах си около час, след като ти си тръгна, и станах по обяд да си поиграя с машините още малко. Та, открил си, значи?

— Открих, да — и аз му разказах всичко с подробности.

— Ами значи това е — каза той, — но все пак искам да поизследвам още малко, просто да видя дали няма да изскочи още нещо интересно.

След това му казах, че съм дал чек на Джуди Ледъруд.

— Не думай! Не, не, не! — той се смееше. — Слушай, ще ти платя веднага щом се върнеш.

— Том, не те критикувам, но просто не можех да я зарежа по такъв начин.

— За какъв ме мислиш? Аз й изпратих вчера чек за пет хиляди — той отново започна да се смее. — Тя ще обикне от сърце застрахователната компания на Средните Щати!

— По дяволите! — казах.

Той още веднъж ми предложи да ми плати парите.

— Една добронамерена лъжа не бива да ти струва десет хиляди — казах.

— Но това беше моя добронамерена лъжа — той още се смееше.

Говорихме още няколко минути. В Милхейвън все още имаше гъста мъгла и на „Месмър авеню“ бяха започнали дребни безредици. Засега все още никой не беше пострадал.

Попитах един жизнерадостен блондин на информационното гише дали ще има отлагане на полета. Той отговори, че нямало проблеми.

Двайсет минути след излитането пилотът обяви, че атмосферни затруднения в Милхейвън ще отклонят нашия полет до Милуоки, където бихме могли или да изчакаме времето да се оправи, или да потърсим други свързващи полети.

В около седем без петнайсет кацнахме на „Мичъл фийлд“ в Милуоки, където друг жизнерадостен блондин ни каза, че ако останем в залата за заминаващите, ще можем да продължим към първоначалната си цел след не по-малко от час. Бях загубил вярата си в жизнерадостните блондини, прекосих залата за заминаващите, повлякох се през серия от коридори, взех ескалатор надолу и наех отново кола. Тази беше метално сив Форд Галакси и миришеше само на нова кожена тапицерия. Използват спрейове с такава миризма като освежител на въздуха в колите.

На юг от Милуоки градът се сплесква в километри от предградия, след което се отваря в откритите нивя на изконния Среден Запад. След като пресякох границата с Илиной, слънцето продължаваше да огрява обширните жълто-зелени поля и покрай пътя се рекламираха високодобивни торове и супер-ефективни препарати за пръскане. Стада от крави стояха неподвижно сред огромни пасища. След двайсет и пет километра въздухът помрачня и скоро след това между колите пред мене започнаха да се носят парцали от мъгла. След това нивята изчезнаха в смътната сивота. Запалих светлините си за мъгла, когато един джип Чероки на стотина метра пред мене се превърна в две мънички червени очички. Оттук насетне започнахме да пълзим с петдесет километра в час. Първият изход към Милхейвън изскочи пред мене от нищото, така че едвам успях да свърна. След това десеминутният път до летището ми отне половин час и беше вече седем и половина, когато успях да намеря паркинга за коли под наем. Влязох в аерогарата, върнах ключовете и прекосих шосето и един дълъг павиран участък към гаража за дългосрочно паркиране.