Питър Строб - Гърло

— Имате ли отделен списък на доброволците?

Въпросът ми го възмути.

— Що за летописец бих бил, ако нямах? Това, в края на краищата, е отделна категория.

Помолих го да видя този списък.

— Е, ще изпуснете някои чудесни, доблестни момчета, но… — той обърна още една страница. Под заглавие ДОБРОВОЛЦИ имаше колона от около двайсет и пет имена.

— Ако ме оставите да ви покажа 1967 или 1968 ще имате много по-голям избор.

Погледът ми се плъзна по списъка и сърцето ми спря някъде на втората трета от колоната, когато стигнах до Франклин Бачълър.

— Мисля, че съм чувал за един от тези мъже — казах.

— Боби Артър? Знаете го, разбира се. Голям играч на голф — беше професионалист за около две години след войната.

— Имах предвид този — показах му името на Бачълър.

Той се наведе и се взря в името и лицето му светна.

— Това момче, о, да. Много, много специален случай. Отиде в Специалните части, имаше чудесна кариера. Един от нашите герои — той сияеше. — Какво момче само. Винаги съм си мислел, че с него е свързана някаква история.

Би ми я разказал и без да го питам.

— Не го познавах — разбира се, не познавах повечето от моите момчета, но не бях дори чувал за фамилия Бачълър, която да живее в Танджънт. Ей Богу, мисля дори че прегледах телефонния указател, когато се прибрах оная вечер. Имах чувството, че той е едно от ония момчета, които постъпват под друго име. Но нищо не казах — оставих момчето да мине. Знаех какво прави.

— А какво правеше той?

Хабъл понижи глас.

— Момчето се спасяваше — той ме погледна и кимна. Повече от всякога имаше вид на бухал.

— Спасяваше се? — чудех се дали Хабъл е смятал, че Фий се крие от арест. Той не би могъл дари да започне да си представя престъпленията, които Фий беше извършил: всичките негови „момчета“ бяха за него така безгрешни, както и собствената му представа за себе си.

— Това момче е било тормозено. Веднага ги видях — малките кръгли белези по гърдите. Едно от тия неща, от които ти призлява. Като си помислиш, че собствената майка или баща биха могли да направят такова нещо на малкото хубаво момченце.

— Наранили са го?

Гласът му почти премина в шепот.

— Горили са го. С цигари. Така че да останат белези. — Хабъл разтърси петнистата си глава, взирайки се в страницата. Ръцете му бяха разпрострени върху имената, сякаш искаше да ги скрие. Може би просто обичаше да ги докосва. — Докторът го попита за белезите и момчето каза, че паднало върху бодлива тел. Но аз знаех — виждах. Бодливата тел не оставя такива белези. Малки, като монети. Лъскави. Знаех какво се е случило с това момче.

— Имате великолепна памет.

— Аз често преглеждам тези летописи, докато си стоя тук сам. — Лицето му придоби сурово изражение. — Вече съм толкова слаб, че не винаги мога да свалям томовете сам, имам нужда от малко помощ.

Той премести ръцете си и се вгледа в страницата.

— Сигурно искате да запишете някои от имената на моите момчета.

Оставих го да прочете половин дузина имена от доброволците и наборниците и ги записах в бележника си. Те всички все още живеели в Танджънт, каза той, и аз не бих имал проблеми да ги открия в телефонния указател.

— Мислите ли, че ще можете да разпознаете Франклин Бачълър на снимка?

— Може би. Носите ли?

Отворих куфарчето и извадих плика. Том беше изрязал надписа. Поставих снимката върху списъка с имената и Хабъл се наведе така, че носът му едва не опря в нея. Той движеше главата си нагоре-надолу по фотографията, сякаш я душеше.

— Полицай — каза той. — Присъединил се е към силите на реда.

— Да — казах.

— Ще запиша това в книгата си.

Гледах как петносаната глава се мести насам-натам по фотографията. Оскъдни сиви косми растяха по нашареното му теме.

— Да, мисля, че сте прав — каза той. — Със сигурност това може да е момчето, което срещнах в центъра за новобранци — той примигна към мене. — Добре се е развил, нали?

— Кой е той?

— Няма да ме хванете — каза той и заби върна на десния си показалец точно върху лицето на Пол Фонтейн. — Ето го, това е момчето. Да. Франклин Бачълър. Или каквото там е истинското му име.

Прибрах снимката в куфарчето си и му благодарих за отзивчивостта.

— Бихте ли ми направили една услуга, преди да тръгнете?

— Разбира се — казах.

— Свалете ми, моля ви, томовете от 1967 и 1968 година. Бих искал да си припомня някои от моите момчета.

Извадих книгите от лавицата и ги поставих на бюрото му. Той разпростря ръцете си върху тях.