Питър Строб - Гърло

След четиридесет минути най-сетне свърнах към една скала, малко по-малка от тази, която си бях харесал първоначално, намерих черния път, който се изгубваше сред нивите и подкарах гумите на Крайслера по коловоза, докато пътят се раздели на две. Единият отиваше към далечна фермерска къща, другият се гмурваше наляво в дъбова гора. Взрях се сред дърветата и видях проблясъци от жълто и метал. Поех наляво.

Огромни жълти ленти бяха завързани около дърветата на височината на човешки ръст, а върху високата решетеста метална ограда, която минаваше пред тях, беше поставен надпис в черно и бяло: ОПАСНО ЕЛЕКТРИФИЦИРАНА ОГРАДА ПРЕМИНАВАНЕТО ЗАБРАНЕНО. Излязох от колата и приближих оградата. На двайсетина метра след нея черният път свършваше при бял гараж. До него стоеше квадратна триетажна бяла къща с издигната веранда и изрязани колони. Натиснах копче на кутията за домофона до портата.

Същият дълбок, тревожен глас прозвуча от кутията.

— Закъсняхте малко. Изчакайте, сега ще ви отворя.

Кутията забръмча и аз бутнах портата.

— Затворете портата зад себе си — нареди гласът.

Вкарах колата, излязох и затворих портата след себе си. Електронната ключалка вкара на мястото му лост с размера на юмрука ми.

Преди да бях спрял колата, на верандата се появи прегърбен старец в бяла риза с къси ръкави и с папионка на точки. Той закуцука по верандата, махайки ми с ръка да спра. Загасих мотора и зачаках. Старецът ми хвърли свиреп поглед и стигна до стълбите, които се спускаха до моравата. Подпирайки се на перилото, той успя да слезе по стълбите. Отворих вратата и се изправих.

— Добре — каза той. — Направих проверка. Полковник Пфлъг е бил командващ офицер на лагера Крандол до седемдесет и втора. Но трябва да ви кажа, че имате вкус към доста крещящи превозни средства.

Това не беше майтап — Хабъл нямаше вид на човек, който някога си е губил времето за хумор. Той застана на около метър от мене и погледна накриво колата. Малките му черни очи се присвиха от отвращение. Имаше широко, плоско лице с къс, закривен нос като човка на бухал. Пигментни петна покриваха темето му.

— Взех я под наем — казах и протегнах ръка.

Той насочи отвращението си към мене.

— Бих искал да видя нещо в тази ръка.

— Пари ли?

— Документ за самоличност.

Показах му шофьорската си книжка. Той се наведе толкова дълбоко, че носът му почти допря пластмасовата опаковка.

— Мислех, че сте от Милхейвън. Това е Илиной.

— Отседнал съм там за известно време — казах.

— Странно място за отсядане — той се изправи, докъдето можеше, и се облещи срещу ми. — От къде научихте името ми?

Казах му, че съм преглеждал вестниците на Танджънт от шестдесетте години.

— Да, имаше ни във вестника. Безотговорност, чиста и проста. Кара човек да се замисли за патриотизма на тези хора, нали?

— Може би не са разбирали какво правят — казах.

Той отново ми се облещи.

— Не се залъгвайте. Тези комунистически марионетки поставиха бомба точно под входната ни врата.

— Трябва да е било ужасно за вас.

Той не обърна внимание на съчувствието ми.

— Трябваше да видите омразните писма, които получавах — хората крещяха по мене на улицата. Мислеха си, че вършат някакво добро.

— Хората имат различни гледни точки — казах.

Той плю на земята.

— Чистите са винаги с нас.

Усмихнах му се.

— Е, добре, елате. Имам пълни архиви, както ви казах по телефона. Всичко е в пълен ред, за това не се притеснявайте.

Тръгнахме бавно към къщата. Хабъл каза, че се е изнесъл от града и си построил електрическата ограда през 1960-та.

— Принудиха ме да живея насред полето — каза той. Ще ви кажа нещо, в този офис никой не прониква, ако не почита американското знаме.

Той се затътрузи по стълбите, поставяйки и двата си крака на всяко стъпала, преди да се заеме със следващото.

— Някога държах пушка до предната си врата — каза той. — И бих я използвал. В защита на родината си.

Стигнахме до верандата и запълзяхме към вратата.

— Казахте, че имате белези?

Кимнах.

— Какви?

— От парчета от мина — казах.

— Покажете.

Свалих якето си, разкопчах ризата си и я дръпнах от раменете си, за да му покажа гърдите си. След това се обърнах да види гърба ми. Той се дотътри напред и аз усетих дъха му по гърба си.

— Добра работа — каза той. — Сигурно още имате неизвадени парчета.

Гневът ми се стопи, когато се обърнах и видях, че очите му са навлажнени.

— Да, отвреме-навреме задействам детекторите на метал — казах.