Питър Строб - Гърло

— Защо Фий ще убива Ейприл Рансъм?

— Може би за да завърши започнатото от баща му.

— Прочете ли книгата, която ти дадох?

За миг се вгледахме един в друг. Най-после казах:

— Смяташ ли, че Франклин Бачълър би могъл да е Фий Бандолайър?

— Сигурен съм — каза Том. — Обзалагам се, че Фий два пъти се е обаждал на баща си — през 70-та и 71-ва, затова Боб си е променял телефонния номер. Когато Боб умира, Фий наследява къщата и я продава на „Елви“.

— Можеш ли да влезеш в списъка на наборниците от Танджънт? Знаем, че Фий е влязъл армията под друго име веднага щом се дипломира от средното училище през 1961.

— Тази информация не е компютъризирана. Но ако направиш едно малко пътуване, имаме добри шансове да разберем.

— Искаш да отида в Танджънт?

— Прегледах почти всички броеве от края на шестдесетте на танджънтския вестник „Хералд“. Най-сетне успях да намеря името на шефа на местната наборна комисия, Едуард Хабъл. Господин Хабъл се е оттеглил от армейския бизнес преди десет години, но все още живее в къщата си и е голям чешит.

— Не би ли могъл да ти даде информация по телефона?

— Господин Хабъл е малко смахнат. Изглежда борците за мир са му създали доста проблеми в края на шестдесетте. Някой се е опитал да взриви наборния офис през 1969 година и той още е бесен. Дори след като му обясних, че искам да напиша книга за ветераните от различните области, той отказа да отговаря, освен ако не отида лично. Но каза, че пази свои собствени архиви за всяко момче от Танджънт, което е постъпило в армията, докато той е бил шеф, и ако някой си направи труда да се срещне с него лично, той ще направи усилие да прегледа архивите си.

— Значи искаш да отида в Танджънт — казах.

— Запазих ти билет за полет утре в единайсет сутринта. Ако мъглата благоволи да се вдигне, ще се върнеш за вечеря.

— Под какво име се обади?

— Твоето — каза той. — Хабъл разговаря само с ветерани.

— Добре. Отивам в Танджънт. А сега ще ми кажеш ли какво намери в полицейските архиви от Алънтаун, Пенсилвания?

— Разбира се — каза той. — Нищо.

Зяпнах в него. Том едва не се прегръщаше сам от самодоволство.

— Това ли е информацията, която си намерил? Би ли ми обяснил защо това е толкова чудесно?

— Не намерих нищо в полицейските архиви, защото нямам достъп до тях. Не можеш да влезеш в тях от тук. Трябваше да работя по трудния начин, чрез вестниците.

— Значи прегледа вестниците и намери Джейн Райт.

Той поклати глава, но все още бълбукаше от спотаен възторг.

— Не разбирам — казах.

— Не можех да намеря Джейн Райт никъде, нали си спомняш? Така че реших да се върна към Алънтаун, Пенсилвания, за да търся следа от нещо, което макар и далечно напомня името и датата на парчето хартия, което си намерил в „Грийн уоман“.

Том ми се ухили отново, изправи се и заобиколи коженото канапе. Взе една папка, поставена отстрани на клавишите на компютъра върху бюрото му и я пъхна под мишницата си.

— Нашият човек иска да има разказ за всяко убийство, което е извършил — нещо като писмена памет. В същото време някой интелигентен като Фий би могъл да измисли начин да замъгли тези записки, да ги направи безобидни за в случай, че някой друг ги намери. Ако превърне записките си в нещо като шифър, би постигнал и двете неща.

— Шифър? Искаш да кажеш, като промени имената и датите?

— Точно така. Преорах на микрофилм вестника на Алънтаун от средата на седемдесетте. И в броевете от май 1978 попаднах на много сходно убийство.

— През същия месец след една година.

— Името на жертвата е Джуди Ролин. Достатъчно сходно с Джейн Райт, за да го напомня, но толкова различно, че е равносилно на добра маскировка — той извади папката изпод лакътя си, отвори я и извади листа хартия най-отдолу. После се приближи към мене и ми подаде папката. — Погледни.

Отворих папката, в която имаше копия от три вестникарски страници. Том беше оградил една история на всяка страница. Страниците бяха в намален мащаб и шрифтът едвам се четеше без лупа. На първа страница историята беше за трима юноши, които намират трупа на млада жена, убита с нож и захвърлена зад една изоставена фабрика за стомана. Втората история даваше името на жената — Джуди Райт, двайсет и шест годишна фризьорка от салона „Хай тоун хеър“, която за последен път била видяна заедно с двама приятели, които си бяха отишли, оставяйки я сама. Третата статия, озаглавена ОБРЕЧЕНА ОТ ЖИВОТА НА СКОРОСТНАТА ОТСЕЧКА, беше пикантно описание както на Джуди, така и на „Кукис“. Убитата бе злоупотребявала както с наркотици, така и с алкохол, а за бара се казваше, че бил добре известна явка за наркотрафиканти и техните клиенти.