Питър Строб - Гърло

— Това трябва да е месарницата, а?

— Предполагам.

— Как са се озовали в тия кутии?

— Сигурно Фий ги е намерил в някое чекмедже — където ги е държал баща му. Свалил ги е тук, за да ги съхрани — сигурно си е мислил, че никой никога няма да ги намери.

— Какво ще правим с тях?

Вече имах идея.

Сортирах фотографиите и избрах най-ясните от всяка двойка. Джон взе плика и аз му подадох останалите. Той ги пъхна вътре и затвори плика. После преобърна плика и го приближи до лицето си така, както аз бях направил с последната снимка.

— Гледай, гледай!

— Какво?

— Погледни! — той ми посочи бледи като паяжина следи от молив в левия ъгъл на плика.

С едва доловими, почти по дамски фини сиви букви, върху пожълтялата хартия беше написано СИНЯ РОЗА.

— Нека тия да ги оставим тук — казах и поставих плика в най-малката кутия, който пък сложих в най-голямата кутия, кръстосах крилата на капака й и я бутнах обратно зад пещта.

— Защо? — попита Джон.

— Защото ние знаем, че те са тук.

Той се намръщи и сключи вежди, опитвайки се да разбере.

— Някой ден може да поискаме да докажем, че Боб Бандолайър е бил Синята Роза. Така че ще оставим плика тук.

— Хубаво, но къде са записките?

Повдигнах рамене.

— Трябва да са някъде.

— Страхотно — Джон отиде до края на мазето, сякаш се опитваше да накара кашоните със записките да се материализират от сенките и бетона. След като се изгуби от погледа ми зад пещта, чух го да идва от другата страна на мазето.

— Може би ги е скрил под решетката на пещта.

Върнахме се при пещта. Джон отвори вратичката и напъха главата си вътре.

— Уф.

Той се протегна и се опита да вдигне решетката.

— Заклещих се.

Той издърпа ръката си, която беше омацана в сиво и черно и съвършено бе почерняла откъм дланта. Ръкавът на синьото копринено сако имаше вертикална черна ивица точно под лакътя. Джон се намуси при вида на омацаната си ръка.

— Не ми се вярва да са тук.

— Да — казах. — Сигурно са все още в кашоните. Той не знае, че ние знаем за съществуването им.

Направих още един безпредметен оглед на мазето. Джон каза:

— Хайде стига, да си отиваме.

Качихме се горе и излязохме в мъглата. Джон заключи вратата след нас.

Аз се загубих някъде на север от долината и почти връхлетях върху една кола, която излизаше на заден на улицата. Отне ми почти два часа, докато се върна на „Илай плейс“ и когато спряхме пред къщата му, Джон каза:

— Някакви други идеи имаш ли?

Не му напомних, че идеята беше негова.

— А сега какво ще правим? — попита Джон. Бяхме в кухнята и ядяхме една ужасна салата, която бях направил от една спаружена маруля, половин глава лук, малко старо сирене и нарязани парченца от останките на разни филета.

— Ще трябва да понапазарим — казах.

— Знаеш какво имам пред вид.

Предъвквах известно време, замислен.

— Трябва да измислим начин той да ни заведе до тия записки. Освен това аз съм започнал проучвания. Искам да ги продължа.

— Какви проучвания?

— Ще ти кажа, когато имам някакви резултати.

Не исках да му кажа за Том Пасмор.

— Значи ли това, че пак ще искаш да използваш колата?

— Малко по-късно, ако нямаш нищо против.

— Добре. Аз наистина трябва да отида до колежа да се погрижа за програмата и някои други неща. Ще можеш ли да ме откараш до там и да ме вземеш по-късно?

— И за курсовете на Алън ли ще направиш разписание?

— Нямам избор. Парите на Ейприл са все още блокирани, докато се реши проблемът за наследството.

Не исках да го питам за това колко са парите на Ейприл.

— Два милиона — каза той. Два и нещо, според адвокатите. И още половин милион от застраховката й за живот. Много нещо ще отиде за данъци.

— Но и доста ще остане.

— Не достатъчно.

— Достатъчно за какво?

— За да съм уреден, наистина уреден удобно за до края на живота си — каза той. — Може би ще реша да попътувам известно време. Знаеш ли какво? — той се облегна назад и ме погледна прямо. — Изял съм много лайна през живота си, не мога повече. Просто искам да знам, че парите са ми на разположение.

— Докато пътуваш — казах.

— Да. Може би ще напиша книга. Знаеш какво значи това, нали? Бях затворник в Милхейвън и „Аркхам“ за много дълго, трябва да си намеря нов път.

Той ме погледна твърдо и аз кимнах. Това звучеше почти като някогашния Джон Рансъм, оня, заради когото бях дошъл в Милхейвън.

— В края на краищата бил съм неразделно с Алън Брукнър през последните десетина години. Бих могъл да популяризирам идеите му. Хората са винаги жадни за истински прозрения, но в достъпни опаковки. Помисли си за Джоузеф Кампбел. Помисли си за Бил Мойърс. Готов съм да премина на следващото ниво.