Питър Строб - Гърло

— Като… като музей от 1945 година е — каза Джон, обръщайки се към мене с невярваща усмивка.

— Точно това е — казах.

Седнах на фотьойла и погледнах настрани. През един от прозорците на голата стена почти можех да видя къщата на Белнапови. През съответния прозорец в собствената й всекидневна Хана беше виждала порасналия Фий да седи точно където седях аз в момента. Джон гледаше зад креслата и под канапето. Фий идваше нощем и използваше само фенер, така че никога не беше забелязал мазните петна по броката на креслата или мръсната ивица по ръбовете на възглавниците на канапето.

Джон отвори вратата срещу вратата на спалнята, където Анна Бандолайър беше умряла от глад и липса на грижи.

Ръждиво-черно петно се мержелееше в средата на голия дюшек върху спалнята. Джон погледна под леглото, а аз отворих ореховия гардероб на Боб Бандолайър. Две метални закачалки висяха от металния лост, третата лежеше в четиридесетгодишен прах.

— Чекмеджетата — каза Джон и двамата отворихме по едно от големите чекмеджета от двете страни на малката тоалетна масичка с огледало. Моето беше празно. Джон затвори своето и ме погледна с нетърпение и раздразнение.

— Ами сега — каза той. — Къде са?

— След като Боб Бандолайър се е отървал от Сънчана, на горния етаж вече не е имало квартиранти. Така че може би е сложил кашоните там — после си спомних още нещо. — Има и мазе, където са перяли.

— Аз ще се кача горе — той избърса праха от коленете си и отново ме погледна нацупено. — Да се махаме от тук с възможно най-голяма скорост. Не се доверявам на мъглата.

Почти виждах малкия Фий Бандолайър, застанал до леглото в една студена ноемврийска вечер през 1950 година, хванал ръката на умиращата си майка, докато баща му лежи безпаметен на пода, заобиколен от празни бирени бутилки.

— Е? — каза Джон.

Кимнах и той излезе от стаята. Обърнах гръб на момчето, преминах през мъглите и изпаренията, изскачащи от всичко, което си помислех за него, и се върнах през всекидневната в кухнята.

Както и в нашата стара къща, вратата към мазето беше до печката. Слязох по дървените стълби в мрака, изчаквайки очите ми да се адаптират.

В дъното на стълбището започваше дълга дървена работна пейка. По стената над пейката висеше редица от консервни кутии и буркани, пълни с пирони и болтове. Скоро разпознах формата на кашоните под пейката, въздъхнах със смесица от облекчение и триумф, отидох до пейката и издърпах най-близкия кашон.

Имаше приблизително размера на кашон за уиски и капакът му беше затворен, но не беше залепен. Преборих се с преплитащите се картонени крила на капака, докато най-сетне и четирите се отвориха, разкривайки отдолу тъмен плат. Фий беше увил записките си в плат, след като бе видял какво са им сторили плъховете в „Грийн уоман“. Грабнах с шепи плата и дръпнах. Платът изскочи от кутията без съпротива. От вързопа провиснаха ръкави. Беше сако от костюм. Хвърлих го на пода и пак пъхнах ръце в кашона. Този път извадих панталоните към сакото. Под сакото, небрежно сгънати, имаше още два костюма, единият тъмносин, другият тъмносив. Натъпках първия костюм обратно, натиках го пак под пейката и издърпах друг кашон. Когато го отворих, намерих купчина бели ризи с етикета на „Ароу“. Бяха мръсни от праха, който се сипеше от пейката, и втвърдени от колосаност.

В следващата кутия имаше още три костюма, сгънати върху пласт от гащи и потници, в следващата имаше черни обувки и в последната имаше широки вратовръзки от края на четиридесетте, оплетени една в друга като змии. Коленете ми изскърцаха, като се изправих.

Фий Бандолайър беше прогонил семейство Дъмки, беше почистил това, което му се виждаше важно, и беше превъртял ключа, запечатвайки миналото като в консерва.

Грамадна сива паяжина висеше между изстисквачката на старата пералня и косия перваз на малкия правоъгълен прозорец зад нея. Черно колело с големината на шетландско пони беше облегнато на стената. Тръгнах към обемистата пещ в центъра на мазето, след като долових в мрака още една редица кашони. Приближих се и редицата кашони се видоизмени в дълга правоъгълна форма на количка за лодка. Бутнах я с крак и тя се изтъркаля назад със скърцащи колела, влачейки след себе си дървената си дръжка. Когато тя се отмести, видях друга кутия, скрита между нея и пещта.

— Ето тук — казах си и се наведох да я взема. Дрипи от стари паяжини висяха от кутията. Неотдавна е била премествана. Напрегнах мускули и оттласнах кутията от земята. Тя беше почти безтегловна. Каквото и да съдържаше, то не беше стотици изписани страници. Занесох кашона покрай пещта до основата на стълбището и чух Джон да минава по пода на кухнята.