Питър Строб - Гърло

Сграда с широки стълби, водещи към веранда, постепенно изплува към мене от сребърната омара. Отвъд верандата, дъсчена облицовка, покрита с блещукащи сребърни капчици, преминаваше в широк черен прозорец. Стоях на метър-два от ръба на верандата, очаквайки. Сърцето ми биеше до пръсване. Едно момченце се появи от мрака зад прозореца и застина, щом ме видя да гледам към него. Не се бой от мене, помислих си, имам да ти кажа нещо, но нещото, което исках да му кажа мигновено се разпадна в несвързваемото. Светът е огън. Ти ще пораснеш. Ние можем, можем да оцелеем. Момчето примигна и погледът му се разфокусира. Не искаше да ме чуе — не можеше да ме чуе. Огромно бяло валмо мъгла изплува от бездната като гигантска лапа, отрязвайки ме от момчето, и когато направих крачка напред, за да го видя отново, прозорецът беше празен.

Не се бой, исках да кажа, но аз също се страхувах.

Тръгнах сляпо през моравата, протегнал ръце пред себе си, и след петнайсет крачки се отърках о гъст зелен плет. Поех покрай коравата, жилава граница, докато тя свърши при ръба на тротоара. След това пипнешком я заобиколих и тръгнах диагонално по следващата морава, докато видях познатите гранитни стъпала и познатата врата, обградена от тесни прозорци.

Пигтаун — истинският или този, който носех в себе си — се беше стопил и аз бях отново на „Илай плейс“.

След два часа Джон слезе порозовял от душа и облечен в широк сив панталон, тъмносиво памучно поло и тъмносиньо копринено сако. По-малка лепенка с телесен цвят беше залепена на главата му. Той ми се усмихна при влизането си във всекидневната и каза:

— Какъв ден, а? Такива мъгли не се случват често посред лято.

Той сключи ръце и ме заразглежда, клатейки глава, сякаш съм някакъв страхотен куриоз.

— Станал си рано да поработиш?

Преди да успея да отговоря, той попита:

— Какъв е този чутовен том? Мислех, че гностическите евангелия са моя територия, а не твоя.

Затворих книгата.

— Колко пресечки има от тук до „Бърлин авеню“?

— Три — каза той. — Не можа ли да намериш отговора в Евангелието на Тома? Обичам стиха, в който Исус казва: Ако разберете света, вие сте се възвисили над света. Това е гностическото, не мислиш ли?

— А колко пресечки има до „Ийстърн шор драйв“?

Той погледна нагоре и започна да брои на пръсти.

— Седем, мисля. Може да съм изпуснал една. Защо?

— Излязох тази сутрин и се загубих. Преминах девет кръстовища в мъглата и след това си дадох сметка, че въобще не знам в каква посока вървя.

— Може би си тръгнал нагоре — каза той. — Или странично. Не можеш да преминеш девет кръстовища в нито една от обичайните посоки. Слушай, умирам от глад. Яде ли нещо?

Поклатих глава.

— Ела да си вземем нещо в кухнята.

Той се обърна и аз го последвах в кухнята.

— Какво искаш? Аз ще си изпържа яйца.

— Само препечен хляб.

— Както искаш — Рансъм сложи хляб в тостера, намаза един тиган с маргарин и счупи две яйца в цвъртящата мазнина.

— Кой живее в съседната къща? — попитах. — Тази отдясно.

— Там ли? Брус и Дженифър Адамс. Към края на шестдесетте са. Брус имаше пътна агенция, мисля. Единственият път, когато сме влизали у тях, видях, че е пълна с фолклорни статуетки от Бали и Индонезия. Имаха такъв вид, сякаш ще тръгнат из къщата нощем, след като се загаси осветлението.

— Виждал ли си деца у тях?

Той се изсмя.

— Мисля, че не биха допуснали дете на десет метра околовръст.

— Ами съседите от другата страна?

— Това е един старец, Рейнълдс. Ейприл го харесваше достатъчно, за да го кани на вечеря отвреме-навреме. Преподавал е френска литература в университета. Рейнолдс е симпатяга, мисля, но прекалено се издокарва — той подпъхваше плоска лъжица под едното от яйцата и застина преди да обърне глава и да ме погледне. — Искам да кажа, знаеш какво искам да кажа. Нямам нищо против човека.

— Разбирам — казах. — Но това значи, че и там не би могло да има никакви деца.

Четирите препечени филийки изскочиха, аз ги сложих на чиния и започнах да ги мажа с маргарин.

— Тим — каза Джон.

Вдигнах поглед към него. Той постави яйцата в чиния, срещна погледа ми, извърна очи настрани, после пак посрещна погледа ми.

— Наистина съм доволен, че проведохме този разговор снощи. И съм ти благодарен. Аз те уважавам, знаеш това.

— Колко мислиш ще трае тази мъгла?

Той хвърли поглед към прозореца.

— Трудно е да се каже. Може да трае чак до следобеда, толкова е гъста. Защо? Искаш да правиш нещо ли?