Питър Строб - Гърло

Но докато продължавах да броя лампите, бях в безопасност — уличните лампи бяха моята нишка на Ариадна; те щяха да ме отведат обратно в къщата на Джон. Стъпих върху тясната улица и я пресякох.

Озадачен, преминах още две кръстовища и още три лампи, без да чуя кола или да видя друго човешко същество. След още една пресечка, когато видях деветата лампа да пламти точно пред мене, разбрах какво се е случило навярно — бях тръгнал в обратната посока, когато излязох от къщата на Джон, и сега бях далече на изток от „Бърлин авеню“, на път за „Ийстърн шор драйв“. Невидимите къщи около мене бяха станали по-големи и по-солидни, моравите бяха станали по-дълги и по-безупречни. След няколко пресечки щях да съм пресякъл улицата, която почваше при големите скали, спускащи се към езерния бряг.

Още едно кръстовище отмина сред хладната сребърна пустота, после още едно. Бях преброил единадесет лампи. Ако бях тръгнал на изток, вместо на запад по „Илай плейс“, би трябвало да съм почти на „Ийстърн шор драйв“. Пред мене се простираше още един участък от улицата и още един смътен кръг от жълта светлина.

Две мисли ми дойдоха почти едновременно: тази улица никога нямаше да ме отведе нито до „Бърлин авеню“, нито до „Ийстърн шор драйв“ и ако двата с Джон Рансъм смятахме да разбием старата къща на Боб Бандолайър, това беше начинът. Дори си помислих, че имаме прекрасна причина да надникнем в къщата на Бандолайър. Бях пренебрегнал твърдението на Джон, че Фий държи нещо в къщата, като му бях казал, че да, той държи детството си там; сега си мислех, че може би зрелостта му — записките за тайния му живот — биха били също в къщата. Къде другаде би могъл да занесе кашоните от „Грийн уоман“? „Елви холдингс“ не би могла да притежава имоти из целия град. Беше толкова очевидно, че не разбирах защо не съм си помислил за това преди.

Сега всичко, което трябваше да направя, беше да преброя единайсет улични лампи и да изчакам Джон да стане. Обърнах се и тръгнах обратно из сияйната пустош.

Поредицата от лампи гореше към мене, нараствайки по размер от мътни жълти глави на топлийка до пламтящи тикви и осветявайки единствено отражателната омара, която ги заобикаляше. Веднъж чух кола да минава по улицата — толкова бавно, че почти се чуваше сплескването на гумите върху пътя. Тя изпълзя иззад мене и едвам-едвам се отмести напред. Двигателят съскаше. Всичко, което се виждаше от колата, бяха две безрезултатни линии светлина, рязко наклонени към улицата, сякаш се опитваха да разчетат бетона. Сякаш някакво огромно невидимо животно се приплъзна покрай мене. После животното се загуби. За един дълъг момент продължавах да чувам съскането му, после звукът също се стопи.

При единадесетата лампа преминах към вътрешната страна на тротоара, опитвайки се да разгадая къде е живия плет, който отбелязваше границите на мястото на Джон. Никаква отсянка на тъмнозелено не просветваше през мъглата, така че аз протегнах ръце и заопипвах напред-назад, без да попадам на плета. Направих още една крачка към вътрешния край на тротоара и залитнах от бордюра на улицата. За миг застанах, оглеждайки се наляво и надясно, полувцепенен от объркване. Не беше възможно да съм на улицата — колата беше преминала покрай мене от другата страна. Направих още една крачка навътре по улицата, оставяйки лампата зад себе си, и протегнах ръце напред, сляпо търсейки нещо, което да може да се докосне.

Обърнах се и видях успокоителната жълта светлина, която се отразяваше в димни частици, които се отразяваха в други частици, а те в други, така че лампата се бе превърнала в димяща жълта топка от мараня, без ръбове и граници, продължаваща отвъд себе си в илюзията за отражение, като своя собствена фикция.

Върнах се по празната невидима улица и отново се качих на тротоара. Когато се приближих достатъчно до стълба, потърках пръстите си о него. Металът беше студен и навлажнен от мънички невидими капчици, солиден като къща. Минах от другата страна на тротоара, страната, от която огромното съскащо животно ме беше отминало, и заопипвах пътя си, докато усетих тротоара да преминава в къса груба трева.

Едновременно разбирах и си представях, че някак си съм пресякъл целия град до старата си махала, където сняг падаше посред лято и ангелите покриваха половината небе. Боязливо тръгнах по моравата, надявайки се да видя стабилната, илюзорна къща на Джон да се материализира пред мене, но знаейки, че съм се върнал в Пигтаун и че ще видя някаква съвсем различна къща.