Питър Строб - Гърло

— Само дето ние знаем, че е ченге. И че е син на Боб Бандолайър.

— Откъде знаем, че е ченге?

— Имената на другите двама директори на „Елви холдингс“ са Лиън Кейсмънт и Андрю Белински. Кейсмънт е второто име на Боб Бандолайър, а преди десетина години шефът на отдел убийства в Милхейвън е бил Анди Белин. Майката на Белин била полякиня, така че другите инспектори го наричали Белински.

Опитах се да се усмихна, но усмивката не се получи.

— Предполагам, че това е някакъв полицейски хумор.

— Брей — каза Джон и ме погледна с възхищение. — Бива те.

— Фонтейн ми каза. Не съм сигурен, че трябваше да го питам.

— По дяволите — каза Джон. Той се изпъна и протегна цялата си ръка към мене. — Фонтейн е извадил показанията на баща си от досието, преди да ти го даде. Нареди ти да стоиш настрана от Сънчана и когато това не се получи, закарал те е чак до гроба на баща си. Виждаш ли? — е искал да каже. Боб Бандолайър е мъртъв и погребан. Не рови в тези лайна и си върви вкъщи. Така ли е?

— В общи линии. Но той не би могъл да закара тялото пред „Айдъл ауа“. Аз бях с него, когато започна да вали.

— Помисли си как работи този човек. Имал си е един съучастник. Сега сигурно има друг. Пратил е на някого да изхвърли тялото. Всичко е съвършено. Ти си му алибито.

Дори не би трябвало да е за пари, помислих си. Информацията е по-ценна от парите.

— Какво ще правим в такъв случай — попита Джон. — Едва ли можем да отидем в полицията. На „Армъри плейс“ обожават Фонтейн. Той е любимият инспектор на Милхейвън.

— Може би ще успеем да го разкрием — казах. — Може би дори ще успеем да го накараме сам да се разкрие.

— Как ще направим това?

— Казах ти, че Фий Бандолайър се промъква в къщата на баща си посред нощ веднъж на около две седмици. Жената, която живее в съседната къща, го зърва. Тя ми обеща да ми се обади следващия път, когато го види.

— По дяволите всичко. Хайде да разбием къщата.

Изстенах.

— Прекалено съм изморен и натъртен, за да се правя на каубой.

— Помисли си само. Ако не е Фонтейн, тогава ще е някой друг от „Армъри плейс“. Може би има фамилни снимки. Може да има нещо, знам ли, нещо, на което е изписано името му. Защо е задържал къщата? Крие там нещо.

— Нещо е било винаги там — казах. — Детството му. Лягам си, Джон.

Мускулите ми изпищяха, като се изправих.

Той остави празната чаша на масата и докосна превръзката на главата си. После се облегна назад. За секунда двамата се вслушвахме в дъжда, който удряше по стъклата.

Обърнах се да тръгна към стълбите. Гравитацията дърпаше всяка от клетките ми поотделно. Единственото ми желание беше да стигна до леглото.

— Тим — каза той.

Бавно се обърнах. Той се изправяше, гледайки ме втренчено.

— Ти си истински приятел.

— Сигурно е така.

— Ще доведем това нещо до край заедно, нали?

— Да — казах.

Той се приближи.

— Отсега насетне истината и само истината, обещавам. Трябваше…

— Остави това — казах. — Само не се опитвай пак да ме убиваш.

Той се приближи съвсем и ме обгърна с ръце. Главата му притисна моята. Сплеска ме яко о добре подплатения си гръден кош — беше като да те прегръща дюшек.

— Обичам те, човече. Рамо до рамо, нали?

— De opresso libri — казах и го потупах по гърба.

— Точно така — той заби юмрук в рамото ми и ме прегърна още по-плътно. — Утре започваме на чисто.

— Да — казах аз и се качих горе.

Съблякох и си легнах с „Библиотеката на Наг Хамади“. Джон Рансъм кръстосваше из спалнята си, блъскайки се отвреме-навреме в мебелите. Обилният, монотонен дъжд блъскаше по прозореца и барабанеше по стената на къщата. На светлината на нощната лампа отворих книгата на „Гръмотевицата, съвършеният дух“ и прочетох:

Не след дълго думите се разляха една в друга, превърнаха се в други думи и аз успях да затворя книгата и да загася лампата, преди да се катурна в съня.

В четири сутринта се събудих невъзвратимо от един сън, в който отвратително чудовище ме търсеше в тъмно подземие. Останах да лежа, заслушан в блъскането на сърцето си. След миг осъзнах, че дъждът е спрял. Ласло Наги беше по-добър метеоролог от повечето специалисти по времето.

Отначало последвах съвета, който винаги си давам в безсънни нощи след съня, така че останах в леглото със затворени очи. Сърцето ми се успокои, дишането ми възвърна лекотата и ритъма си и цялото ми тяло се отпусна. Мина един час. Всеки път, когато преобръщах възглавницата, долавях следите от някакъв пищен аромат, докато най-сетне се досетих, че това е сигурно парфюмът или одеколонът, който Марджъри Рансъм слагаше, преди да си легне. Отхвърлих чаршафа и отидох до прозореца. Черна, мазна мъгла притискаше стъклата. Уличната лампа на тротоара беше само смътно, едва видимо жълто петно, като слънце в картина на Търнър. Запалих централната лампа, измих зъбите и лицето си и слязох по пижама долу да поработя над книгата си.