Питър Строб - Гърло

За следващия час и нещо обитавах тялото на малко момче, в чиято спалня тапетите са на изкачващи се сини рози, момче, чийто баща твърдеше, че го удря поради голямата си, взискателна любов, и чиято майка умираше сред вонята на изпражнения и разлагаща се плът. Ние тук се грижим добре за тази жена, казваше бащата, нашата любов е за нея по-добра от която и да е болница. Под кожата на Чарли Карпинтър Фий Бандолайър наблюдаваше как майка му потъва в чернотата. Аз бях във въздуха около него, Фий и не-Фий, Чарли и не-Чарли, наблюдаващ и записващ. Когато мъката стана твърде голяма, за да мога да продължа, оставих молива и се качих горе с треперещи крака.

Беше около шест. Имах това странно чувство — изгубил съм се. Къщата на Джон не ми се виждаше нито повече, нито по-малко реална от другата къща, която си бях представил около себе си. Ако пиех все още, щях да глътна два пръста от хиацинтовата водка на Джон и да се опитам да заспя отново. Вместо това погледнах през прозореца — мъглата се беше превърнала в гъсто, непроницаемо сребро — взех душ набързо, сложих си джинси и черната блуза на Гленрой, пъхнах бележника в джоба си и се спуснах по стълбите, за да изляза.

Светът беше изчезнал. Пред мене висеше безтегловен тюл от светло сиво сребро, което се разделяше, докато минавах през и в него, преоформяйки се на едно постоянно отстояние от метър и половина пред и след мене. Виждах стъпалата, спускащи се към пътеката, а високият жив плет от двете страни на моравата обагряше среброто в тъмнозелено. Влажният, хладен въздух се сгъстяваше по лицето и ръцете ми. Тръгнах към мъглявото петно на уличната лампа.

От тротоара се виждаха смътните, все по-слаби и мънички точки светлина, хвърляни от редицата улични лампи, наредени надолу по „Илай плейс“ към „Бърлин авеню“. Ако ги броях, докато вървях, както детето-аз бе брояло редовете на киното, за да мога да се върна на мястото си, лампите щяха да бъдат моите крайпътни камъни. Исках за малко да изляза от къщата на Джон, исках да заменя тропическия парфюм на Марджъри Рансъм с чист въздух, да правя това, което правех в Ню Йорк — да оставя бялата страница да се напълни с думи, докато аз безгрижно се шляя.

Отминах три преки и шест лампи, без да видя къща, кола или друг човек. Обърнах се и погледнах назад, и цялата улица, като се изключат един-два метра тротоар под краката ми, беше трептяща сребърна бездна. Като че ли на много голямо разстояние, много по-далече, отколкото знаех, че е всъщност, жълт размазан кръг гореше слабо през сияйната празнота. Обърнах се отново и се опитах да погледна към това, което трябваше да бъде „Бърлин авеню“.

Но не приличаше на „Бърлин авеню“ — изглеждаше точно като предишните три кръстовища, които бях отминал, с нисък заоблен бордюр и плоско бяло улично платно, частично и пресекливо разкривено от разкъсвания в застиналата мъгла. Отблясъкът на следващия светофар разрязваше мъглата пред мене. „Илай плейс“ свършваше при „Бърлин авеню“ и пред мене не трябваше да има светофари. Може би, помислих си, има светофар точно срещу „Илай плейс“, от другата страна на булеварда. Но в такъв случай не трябваше ли разстоянието да е по-голямо?

Ще пресека булеварда, помислих си, и после ще се прибера у Джон. Може би дори щях да успея да поспя преди денят наистина да започне.

Стъпих на платното, оглеждайки се на двете страни за кръглото жълто сияние на фарове. Не се чуваше никакъв звук, сякаш мъглата увиваше всичко в памук. Направих шест бавни стъпки напред в нежно поддаващ се сребърен мрак, който се прецеждаше през мене, докато вървях. После кракът ми се удари в бордюр, който едвам се виждаше. Стъпих на следващия участък от тротоара. На неразгадаемо разстояние от мене следващата улична лампа прогаряше през среброто смътно жълт кръг с размера на топка за тенис. Каквото и да бях пресякъл, не беше „Бърлин авеню“.

На около метър пред мене зелено метално стъбло на уличен знак блесна в мъглата. Отидох до знака и погледнах нагоре. Зеленият кол се изкачваше нагоре в непроницаем облак, подобно на небостъргач. Не можех да видя дори табелите, камо ли да прочета какво пише на тях. Застанах съвсем до кола и килнах глава назад. Далеч нагоре в сребърна маса, която като че ли се отместваше встрани, докато я гледах, един по-тъмен участък от мъглата като че ли се сгъстяваше и втвърдяваше, подобно на покрив.

Може би е имало четири пресечки, а не три, между къщата на Джон и „Бърлин авеню“. Единственото, което трябваше да правя, беше да следвам лампите и да продължавам да броя. Тръгнах към сиянието на лампата и когато се изравних с нея си казах „пет“. Щом отминах лампата, светът отново изчезна в мека лъчезарна сребърна пустота. „Бърлин авеню“ трябваше да е точно пред мене и аз напредвах самоуверено, докато блещукане с големина на монета на още една улична лампа ме достигна през мъглата от някъде далече напред. След това достигнах до още една пресечка със заоблен бордюр към сивкаво-бяло платно. „Илай плейс“ се беше разтегнало в лишена от измерения безкрайност.