Питър Строб - Гърло

— Мисля, че бихме могли да се опитаме да влезем в оная къща.

— В тая мъгла ли? — той носеше чинията си към масата и почука с ръка по прозореца. — Нека изчакаме още половин час и да видим какво ще стане.

Той ми хвърли любопитна полуусмивка.

— Какво те накара да си промениш мнението?

Намазах филията си с лъжичка конфитюр.

— Мислех си за това, което каза снощи — че в тая къща трябва да има нещо. Помниш ли онова малко листче, което намерих в „Грийн уоман“?

Той спря да клати глава, след като казах още няколко думи и започна наистина да чувства интерес, след като му напомних тетрадката на Уолтър Драгонет.

— Добре — каза той. — Значи ако този тип е записвал подробностите за всичките убийства, които е извършвал, тогава ще можем наистина да го приклещим. Достатъчно ще е да го проследим назад във времето до града, където е работил преди.

— Том Пасмор сигурно би могъл да ни помогне в това.

— Нямам никакво доверие на този човек — каза той. — Това си е наше дело.

— Ще мислим за това, след като се сдобием с бележките.

Останалата част от сутринта слушахме прогнози за времето по радиото и поглеждахме към прозореца. В десет часа мъглата беше толкова гъста, колкото и в осем, и радиото съветваше всички да си стоят вкъщи. Вече имаше половин дузина злополуки на магистралите, както и още пет-шест по-дребни сблъсквания на кръстовища. Нито един самолет не беше излетял от Милхейвънското летище още отпреди полунощ и всички пристигащи полети бяха отклонявани към Милуоки и Чикаго.

Джон постоянно скачаше от канапето, за да направи няколко крачки пред входната врата, след което се връщаше да ми се надсмива за това как съм се изгубил.

Радвах се, че е в добро настроение. Докато тичаше ту навън, ту навътре, за да проверява дали има достатъчна видимост за шофиране, аз прелиствах „Вторият трактат на великия Сет“.

— Защо се занимаваш с тая досада? — попита Джон.

— Надявам се да разбера защо — казах. — Ти какво имаш против?

— Гностицизмът е задънена улица. Когато хората препращат към него днес, те го правят да значи всичко, каквото искат да значи, като го превръщат в система от аналогии. А и цялата идея на гностицизма поначало е, че всяка безсмислица, която си измислил, е вярна, защото ти си я измислил.

— Мисля, че затова ми харесва — казах.

Той поклати глава с насмешка.

В дванайсет и половина обядвахме. Самолетите все още стояха по пистите и радиоговорителите не бяха престанали да предупреждават хората да си стоят у дома, но от прозореца на кухнята можехме да видим почти половината от разстоянието до канадските ели в задната част на парцела на Джон.

— Нали няма да си загубиш ума, ако пак взема пистолета? — попита ме Джон.

— Само не застрелвай старата дама в съседната къща — казах.

Включих фаровете за мъгла и изкарах колата на улицата. Стопът при първата пряка изплува от мъглата достатъчно навреме, за да успея да се закова.

— Можеш да се оправиш, нали? — попита Джон.

За опит включих дългите светлини и както стопът, така и улицата пред нас изчезнаха в блещукащата сива мъгла, пронизана от два безполезни жълти тунела. Рансъм изпъшка и аз превключих на къси. Поне другите щяха да ни виждат, че идваме.

— Нека наемем прокажен да ходи пред нас със звънец в ръка — каза Рансъм.

В нормално време отиването до Седма южна отнемаше около двайсет минути, сега стигнахме за малко повече от два и половина часа. Разминахме се без злополуки, макар че на два пъти бяхме много близко и в един случай по чудо се оправих, когато едно момче на колело внезапно изникна пред мене на не повече от метър разстояние. Заобиколих го и продължих да карам с пресъхнала уста и втечнени вътрешности.

Слязохме от колата на една пряка от нашата страна на тротоара.

— Насам — казах и го поведох през улицата към старата къща на Боб Бандолайър.

Чуваха се тихи гласове. Хана и Франк Белнап седяха на верандата си, загледани в нищото. От тротоара едвам долавях очертанията на верандата на Бандолайър. Гласовете на Белнапови се носеха през мъглата така ясно, като от радио с намален звук. Говореха си как ще отидат в северен Уисконсин в края на лятото, а Хана се оплакваше, че ще трябва да прекара по цели дни в лодка.

— Ти винаги хващаш повече риба от мене, знаеш, че е така — каза Франк.

— Това не значи, че не искам да правя други неща — каза безтелесният глас на Хана.

Двамата с Джон тръгнахме бавно и тихичко през моравата, правейки колкото е възможно по-малко шум.