Питър Строб - Гърло

Къщата отряза отговора на Франк. Двамата с Джон вървяхме по влажна кафява трева, придържайки се близко до сградата. На ъгъла свихме в задния двор. В задния му край, едвам видима в мъглата, ниска дървена ограда с порта стоеше пред тясна уличка. Отидохме до задната врата, поставена на бетонна плоча, малко по-голяма от изтривалка.

Джон се наведе и погледна ключалката, прошепна „Няма проблеми“ и извади голяма връзка ключове от джоба на панталоните си. Прерови ги, избра един от тях и го опита на ключалката. Той се завъртя донякъде и спря. Извади го, прерови отново връзката и опита втори ключ, който изглеждаше същия като първия. Той също не се хвана. Той се обърна към мене, сви рамене, усмихнат, и извади трети ключ. Той се плъзна в ключалката, сякаш е бил направен за нея. Механизмът щракна и вратата се отвори. Джон направи жест След вас, Алфонсо, и аз се мушнах зад гърба му, докато той се обръщаше да затвори вратата.

Знаех къде е всичко. Беше кухнята на къщата, в която бях израснал, малко прашна и овехтяла, но напълно позната. На няколко крачки от вратата имаше правоъгълна маса с изподраскана повърхност. На смътната светлина успях да различа имената БЕТИ ДЖЕЙНИ БИЛИ, изрязани в дървото наред с множество безсмислени драскулки. Рансъм направи две крачки по напукания жълт линолеум.

— Какво чакаш? — попита той.

— Декомпресия — казах. Част от тапета с картинки на овчари и овчарки с геги висеше от стената. Някой, навярно Бети, Джейни и Били, бяха драскали по картинките, а стената зад малката електрическа печка беше изпръскана от древни жълти мазни петна. Огромен кур с топки, несъвършено прикрит от палимпресата на различни кривулици, изскачаше от един от овчарите близо до отпраното парче тапет. Семейство Дъмки беше оставило множество следи от краткотрайното си пребиваване.

Джон каза:

— Трябва вече да си свикнал с престъпния живот — и двамата преминахме от кухнята в коридора. — Колко стаи има, три или четири?

— Три, ако не се брои кухнята — казах. Влязох в тъмното коридорче и хванах една от бравите. — Тук би трябвало да е била детската стая — казах и отворих вратата.

Тесният правоъгълник на някогашната спалня на Фий съответстваше на очакванията ми. Имаше тясно легло с тъмнозелено войнишко одеало и един единствен дървен стол. Малък скрин, толкова тъмен, че беше почти черен, бе опрян на стената. На другия край на стаята тесен прозорец разкриваше подвижен пласт мъгла. Влязох вътре и сърцето ми се сви. Джон се наведе да погледне под леглото.

— Въшки.

Фриз от човечета, кръгли слънца с лъчи и къщурки, свързани чрез пътната карта на безброй криви линии, покриваше стените до кръста ми. Светлосинята боя над драсканиците беше петносана и мръсна.

— На малкия Фий му е било разрешено доста да мацоти — каза Джон.

— Това е от наемателите — казах. Отидох до леглото и махнах одеалото. Нямаше чаршафи, само един древен дюшек на омърляни райета. Джон ме изгледа с любопитство и започна да отваря чекмеджетата.

— Нищо — каза той. — Къде ли би сложил кашоните?

Поклатих глава и избягах от стаята.

Трите прозореца в предната част на всекидневната бяха същите като тези в старата ми къща и самата дълга правоъгълна стая ме върна в детството така категорично, както и детската. Атмосферата на утайка от злочестина и ярост като че ли сгъстяваше спарения въздух. Познавах стаята — бях я написал.

Бях поставил две маси пред прозорците — там, където беше стояла нашата кушетка — и ето ги там, по-пищни, отколкото си ги бях представял, но със същата височина и от същото тъмно дърво. На масата отляво до едно вехто, прекалено натъпкано кресло имаше телефон — тронът на Боб Бандолайър. Дългото канапе, което бях описал, беше до отсрещната стена, зелено, а не жълто, но със същите извити облегалки отстрани, които бях описал.

И все пак ми се видя, че стаята е повече различна, отколкото подобна на стаята, която си бях представял. Бях си мислил, че Боб Бандолайър ще осигури на семейството си свещени изображения „Проповедта на планината“ или „Нахранването на множеството“, но по стените нямаше репродукции, само тапети. Представял си бях малка етажерка с Библията и с уестърни и детективски романи в меки корици, но единствените полици във всекидневната бяха тесни, стъклени и обрамчени с черни метални тръби — някога по тях е имало порцеланови фигурки. До масата с телефона имаше кресло с висока облегалка, извити дръжки за ръцете и тапицерия от брокат и друго подобно кресло, но без дръжките за ръцете, стоеше, обърнато към стаята, до другата, празна маса. Неговото и нейното.