Питър Строб - Гърло

Оставих кашона на земята и отворих четирите крила на капака. Вътре имаше друга кутия.

— По дяволите — казах и скочих да отида до вратичката на пещта.

— Намери ли нещо? — Джон стоеше на върха на стълбите.

— Не знам — казах. Дръпнах ръчката и отворих вратичката.

— Горе няма нищо. Голи стаи — всяко второ стъпало простенваше под тежестта му. — Ти какво правиш?

— Преглеждам пещта — казах. — Току-що намерих два празни кашона.

Вътрешността на пещта беше колкото бебешка количка. Фина бяла пепел покриваше дъното на пещта, черни сажди бяха полепнали по решетката. Джон застана до мене.

— Мисля, че сме ги загубили.

— Чакай — каза Джон. — Той не е изгарял нищо тук. Виждаш ли това? — той посочи един почти невидим участък на стената на пещта, един участък леко по-светъл на цвят от останалата част от вътрешността, който аз бях взел за някакво петно. Джон се протегна в пещта и го извади с пръсти — древна паяжина тръгна към него, после се скъса и събра в една-единствена сива връв.

Кашоните лежаха там, където ги бях оставил, капака на външния отворен към една от стените на вътрешния. Когато ги разтърсих, нещо издрънча.

— Да ги разделим — казах.

Джон дойде и обхвана с ръце външния кашон. Пъхнах си пръстите в него и дръпнах. Вътрешната кутия се измъкна с лекота. Кафявата лепенка върху капака й беше разрязана. Разгърнах капаците. Откри се още една по-малка кутия. Извадих третата кутия. С размер горе-долу на тоустер, тя също беше разрязана, преди да бъде мушната в гнездото си. Когато я разклатих, от вътрешността й се чу хартиен, хлъзгащ се звук.

— Май намери великденското яйце — каза Джон.

Наместих кутията на пода и я отворих. На дъното й лежеше квадратен бял плик. Взех го. Беше по-дебел и тежък, отколкото очаквах. Занесох го към светлината от върха на стълбите. Джон ме гледаше, докато го отварях.

— Снимки — каза той.

Старите квадратни, обрамчени с бяло фотографии изглеждаха миниатюрни в сравнение със съвременните стандарти. Извадих ги от плика и се взрях в първата. Някое дете Дъмки беше драскало по нея. Под шантавите драскулки все още си личеше тунелът зад „Сейнт Олуин“. Преместих снимката под другите и се вгледах във втората. Отначало ми се видя като копие на първата. По нея имаше по-малко драсканици. После видях, че фотографът се беше преместил няколко крачки по-близо до отвора на тунела, така че ветрилото от отвесни тухли на върха на арката се виждаше по-ясно под покритието от кривулици.

Следващата показваше добре оправено легло под картина, невидима под експлозията на светкавицата. До леглото имаше врата, която изпълваше половината снимка. Някое невръстно Дъмки беше нанесло ХХХХХХХХХХХХХ по вратата и стената. Беше изгубило търпение, преди да стигне до леглото, и Х-тата се разпадаха на ченгели и заврънкулки.

— Какво е това? — попита Джон.

Следващата снимка показваше същото легло и вратата, снимани под ъгъл, който включваше ъгъл от тоалетката. Подробностите от стаята бяха погребани под още количества издраскано мастило.

— Снимка от 218 стая в „Сейн Олуин“ — казах и вдигнах поглед към Рансъм. Боб Бандолайър е снимал местата, преди да извърши убийствата.

Открих следващата фотография, почти недокосната от малките Дъмки. Тук, заснета в меки кафяви тонове, беше оная страна на „Айдъл ауа“, която беше откъм „Ливърмор авеню“ — там, където беше убит Монти Лиланд. Следващата беше заснета от позиция по-близка до ъгъла на Шеста южна и показваше повече от страничната стена на кръчмата. Мастилен зиг-заг минаваше по дървената облицовка подобно на светкавица.

— Човекът е би маниак на маниаците. Било е планирано като кампания.

Преместих снимката под купчината и под нея се разкри друга, почти неразпознаваема под мастилените кривулици и драскотини. Вдигнах я по-близо до лицето си. Би трябвало да е снимка на месарницата на Хайнц Стенмиц, но нещо в размерите или във формата на сградата, погребана под мастилото, ме смущаваше.

Следващата също беше в почти толкова лошо състояние. Ръбът на сградата, която с еднакъв успех би могла да бъде Тадж Махал, Белият дом или зданието, в което живеех на „Гранд стрийт“, се гмурваше в плета от драсканици.

— Добре са поработили по тая — каза Джон.

Взирах се в снимката, опитвайки се да разбера какво в нея ме смущава. Спомнях си фасадата на месарницата на Стенмиц съвсем смътно. От едната страна на табелата, която стърчеше над витрината, пишеше ДОМАШНА НАДЕНИЦА; от другата страна пишеше ЕКСТРА КАЧЕСТВО МЕСО. Нещо такова като че ли се виждаше под кривулиците, но сградата като че ли имаше различни пропорции.