Питър Строб - Гърло

— Нека видим дали те разбирам правилно — казах. — Първо искаш да попътешестваш по света, после ще популяризираш идеите на Алън, след което ще станеш телевизионна звезда.

— Не се занасяй с мене, сериозно ти говоря — каза той. — Трябва ми време да преосмисля собствения си опит и да видя дали мога да напиша книга, която да е полезна. От тук насетне ще видя.

— Обичам хора с големи мечти — казах.

— Това е наистина голяма мечта — Джон ме изгледа за няколко мига, опитвайки се да разбере дали му се присмивам, готов да се обиди.

— Когато напишеш книгата, ще ти помогна да намериш подходящ издател.

Той кимна.

— Страхотно, Тим, благодаря ти. Между другото.

Погледнах го внимателно, чудейки се какво ще последва.

— Ако мъглата се вдигне до утре, ще взема колата от Пърдъм и ще я закарам в Чикаго. Както ти казах. Искаш ли да дойдеш?

Той искаше да го закарам до Пърдъм — може би искаше да закарам мерцедеса до Чикаго.

— Имам много неща за утре — казах, без да знам колко вярно ще се окаже това. — Ще видим.

Джон беше склонен да остане долу при телевизора. Джимбо казваше, че полицията е регистрирала половин дузина случаи на вандализъм и грабежи на магазини по „Месмър авеню“, основната търговска улица в черното гето на Милхейвън. Мърлин Уотърфорд беше отказал да признае съществуването на Комитет за справедлив Милхейвън, заявявайки, че „залавянето на един психопат не оправдава дилетантските набези върху нашата превъзходна система на местно управление“.

Аз взех „365 дни“, книга от Роналд Гласър, доктор, лекувал ранени във Виетнам военни, и я качих със себе си горе.

Оставих четирите снимки на леглото и се проснах до тях. В меки кафяво-сиви тонове, видими в различна степен под драсканиците, в мен се взираха тухленият проход зад „Сейнт Олуин“, 218 стая, страничната стена на „Айдъл ауа“ и това, което трябваше да е месарницата на Хайн Стенмиц. Мощно чувство за изминало време — за различие — се излъчваше от тях. Арката на тунела и фасадата на „Айдъл ауа“ не се бяха променили за четиридесет години, но всичко около тях беше преживяло войни, рецесии и дългото прощаване с илюзиите, което бе последвало наркотичните години на Рейгъновото управление.

Разгледах снимката от хотелската стая, където беше умрял Джеймс Тредуел, оставих я настрани и поставих четвъртата фотография под нощната лампа. Трябваше да е месарницата, но нещо все още ме смущаваше — после си спомних вонята на кръв и навеждането на голямата руса зверска глава на Хайнц Стенмиц към мене. Пуснах снимката на леглото и взех „365 дни“.

Около три и половина Джон започна да крещи отдолу, че за да стигнем в „Аркхам“ до четири часа, най-добре ще е да тръгнем веднага. Сложих си яке и пъхнах четирите снимки в джоба му.

Джон седеше пред стълбището с черно куфарче в ръка. Другата му ръка беше свита на юмрук в джоба на коприненото сако.

— А ти къде отиваш? — попита той.

— На компютрите в университетската библиотека — казах.

— Аха — каза той, сякаш най-сетне всичко му стана ясно.

— Може да има информация за „Елви“.

Той се наведе и погледна в очите ми.

— Добре ли си? Очите ти са червени.

— Свършиха ми се капките. Ако попадна на интересна следа в библиотеката, ще имаш ли нещо против да се прибереш с такси?

— Гледай да свършиш преди седем — каза той намусено. — След това всичко затварят. Отрязване на бюджета.

След двайсет минути оставих Джон пред долнопробното площадче на „Аркхам“ и го изчаках да изчезне в гъстите сиви облаци. Няколко смътни светлини горяха в прозорците на тъмните форми на сградите на колежа. В мъглата „Аркхам“ имаше вид на лудница сред английски пущинаци. После тръгнах бавно надолу по улицата. Когато един телефон изплува от мътилката, паркирах и набрах телефона на Том.

След края на съобщението на телефонния му секретар аз казах, че трябва да го видя колкото е възможно по-скоро, че трябва да ми се обади веднага щом се събуди, че трябва да се върна у Джон…

Чу се пращене.

— Идвай — каза Том.

— Буден ли си вече?

— Все още съм буден.

— Знаеш ли колко Алънтауни има в Америка? — попита ме Том. — Двайсет и един. Някои дори ги няма на стандартните атласи. Не се занимавах въобще с Алънтаун, Джорджия, Алънтаун, Флорида, Алънтаун, Юта или Алънтаун, Делауер, защото те всичките имат население под три хиляди жители — това е произволна дисквалификация, но дори Фий Бандолайър не би могъл да остане незабелязан със серия от убийства в селище с подобни размери.