Питър Строб - Гърло

Началните менюта се виждаха по мониторите на компютрите. Том изглеждаше блед и косата му беше разчорлена, но единственият друг знак за това, че не си е лягал цяла нощ, беше разхлабената му вратовръзка под разкопчаното горно копче. Носеше същата дълга копринена роба, с която беше предишния ден.

— Така че проверих всичките други шестнайсет Алънтауни, търсейки Джейн Райт, убита през май 1977 година. Нищо. Няма Джейн Райт. Повечето градчета бяха толкова малки, че въобще нямаше убийства през този месец. Единственото, което ми оставаше, беше да се върна пак в Алънтаун, Пенсилвания, и пак да огледам.

— И?

— Намерих нещо.

— Ще ми го кажеш ли?

— Когато му дойде времето — Том ми се усмихна. — Но и ти, като се обади, прозвуча, сякаш си намерил нещо.

Нямаше смисъл да се опитвам да изкопча нещо от него, преди да се е подготвил. Отпих от кафето си и казах:

— Колата на Ейприл Рансъм е в гараж в Пърдъм. Джон Рансъм изпаднал в паника като я намерил пред вратата си цялата в кръв, закарал я в гаража на Алън, изчистил я и я изнесъл от града.

— Така ли излезе? — Том килна глава назад, наблюдавайки ме с присвити очи. — Сигурен бях, че знае къде е колата.

Той отново се усмихваше с бавната, почти сияйна усмивка, която бях забелязал в деня, когато го посетихме с Джон.

— По нещо разбирам, че не го смятаме за виновен. Кажи ми останалото.

— След като си тръгнах от тук оня ден, Пол Фонтейн ме наблъска в кола без означения и ме закара до „Пайн Нол“.

Разказах му всичко, което се беше случило — второто име на Боб Бандолайър и Анди Белин, Били Риц, кавгата ми с Джон и разказът на Джон за нощта, когато Ейприл е била пребита. Описах му посещението ни в къщата на Шеста южна, извадих снимките от джоба на якето си и ги поставих на масата пред нас. Том почти не помръдна по време на дългия ми разказ — очите му се полуотвориха, когато стигнах до Анди Белин, кимна, когато му казах за обаждането си в компанията за таксита и отново се усмихна, когато му описах сбиването с Джон, но това беше всичко. Най-сетне той каза:

— Не беше ли ти хрумвало вече, че Фий Бандолайър е милхейвънски полицай?

— Не — казах. — Разбира се, че не.

— Но някой е извадил показанията на Боб Бандолайър от досието на Синята Роза — само полицай би могъл да направи това и само синът му би искал да го направи.

Той изчака реакцията ми на тези наблюдения.

— Не ми се сърди. Не ти го споменах, защото нямаше да ми повярваш. Или греша?

— Не, не грешиш.

— Тогава нека помислим с какво още разполагаме — той затвори очи и замълча за поне една цяла минута. После каза: — Съхранение — той оглади предницата на копринената си роба и кимна сам на себе си.

— Може би ще ми обясниш малко това.

— Нали Джон казва, че къщата на Фий има вид на музей от 1945?

Кимнах.

— Това е източникът на енергията му — батерията му. Той държи къщата, за да се връща в детството си и да го предвкусва. То е нещо като светилище. Нещо като призрачното село във Виетнам, за което ми каза.

Най-сетне той се наведе и погледна снимките.

— Та така — каза. — Ето ги местата на първоначалните убийства на Синята Роза. С лек слой смущения, причинени от досадни наематели.

Той дръпна четвъртата снимка към себе си.

— Хм.

— Би трябвало да е магазинът на Стинмиц, нали?

Той ме изгледа остро.

— Имаш ли съмнения?

Казах, че се колебая.

— Почти неразпознаваемо е — каза той. — Не би ли било интересно, ако се окаже снимка на нещо друго?

— Ами твоите компютри? Нямаш ли начин да отстраниш мастилото и да откриеш това отдолу?

Том се замисли за две секунди, мръщейки се към съсипаната фотография с брадичка, опряна на ръката си.

— Компютърът може да направи екстраполация от парченцата и фрагментите, които се виждат — да предложи реконструкция. Но разрушенията тук са толкова значителни, че навярно ще предложи няколко версии.

— Колко време ще отнеме това?

— Поне два дни. Ще трябва да премине през много вариации, някои от които няма да имат никаква стойност. Честно казано, почти всичките няма да имат стойност.

— Искаш ли да се занимаваш с това?

— Майтапиш ли се? — той ми се ухили. — Ще започна веднага щом като си тръгнеш. Нещо в снимката те смущава, нали?

— Не знам какво точно — казах.

— Може би Бандолайър първоначално е възнамерявал да убие Стенмиц на друго място — каза Том повече на себе си, отколкото на мене. Взираше се в някаква невидима точка в пространството, като котка.

После отново се взря в мене.