Питър Строб - Гърло

Последната статия беше АРЕСТУВАНИЯТ УБИЕЦ НА МОМИЧЕТО НА СЛАДКИЯ ЖИВОТ СЕ САМОУБИВА В ЗАТВОРА. Реймънд Бледсоу, барман от „Кукис“, се беше обесил в килията си, след като беше признал за убийството на госпожа Ролин. Информатор на полицията беше доставил информацията, че Бледсоу редовно е снабдявал жертвата с кокаин, а дамската чанта на госпожа Ролин беше открита в багажника на колата му. Инспекторът, натоварен с разследването, беше казал: „За жалост, невъзможно ни е да осигурим денонощно наблюдение на всеки, който изрази желание да прекара останалата част от живота си в затвора“. Името на инспектора беше Пол Фонтейн.

Върнах листа на Том, който го пъхна в папката си.

— Пол Фонтейн — казах. Усетих странно чувство на разочарование.

— Така изглежда. Ще направя още някои проверки, но… — Том сви рамене и разпери ръце.

— Толкова е бил сигурен, че няма никога да го хванат, че дори не си е сменил името, идвайки в Милхейвън — изведнъж си спомних последния път, когато бях видял Фонтейн. — Господи, аз го попитах дали е чувал за „Елви холдингс“.

— Той все още не знае колко ние знаем. Фонтейн иска просто да се махнеш от града. Ако нашият приятел в Танджънт разпознае Франклин Бачълър в него, тогава ще имаме истинско оръжие в ръцете си. А може би ще успееш да вместиш и едно посещение на Джуди Ледъруд.

— Предполага че имаш снимка — казах.

Том кимна, отиде пак до бюрото си и извади плик за писма.

— Изрязах я от „Леджър“.

Отворих плика и извадих снимката на Пол Фонтейн, застанал пред къщата на Уолтър Драгонет сред много други полицаи. После пак погледнах към Том и казах, че Джуди Ледъруд едва ли ще повярва, че й показвам снимката, за да уредя застрахователен въпрос.

— Оставям това на тебе — каза Том. — Имаш добре развито въображение, нали?

Последното нещо, което ми каза, преди да затвори вратата, беше:

— Внимавай.

Не вярвам да имаше предвид шофирането в мъглата.

Самолетът за Танджънт, Охайо, излетя в дванайсет и петдесет и пет, с почти два часа закъснение. През по-голямата част от сутринта аз си мислех, че никога няма да излети и непрестанно се обаждах на летището да проверявам дали не са отменили полета. Млад мъж на гишето за билети ме увери, че макар и някои пристигащи самолети да са били отклонени към други аерогари, проблеми с излитащите нямало. Така че докато Джон поръчваше такси към предградията, за да вземе колата на жена си, аз карах към летището с шеметни четиридесет километра в час, отминах двама, които бяха изкривили парапета, без самият аз да го изкривя, и оставих понтиака на дългосрочния паркинг.

Пътниците за нашия полет се качиха в единайсет без четвърт и след петнайсет минути пилотът обяви, че от кулата щели да се възползват от намаляването на мъглата, за да осъществят кацането на един самолет, който обикалял над нас от няколко часа. Той се извини за закъснението, но каза, че то няма да трае повече от тридесет минути.

След един час стюардесата предложи безплатни напитки и допълнителни пакетчета със запечатани в мед ядки. Аз прекарах времето, изчитайки двата последни броя на „Леджър“, които носех със себе си.

Смъртта на Уилям Рицман, който беше също Били Риц, заемаше само десет сантиметра на пета страница във втората секция на вчерашния вестник. В джобовете на костюма му бяха намерени пат грама кокаин, разделени на една дузина от по малки количества и двойно увити в найлонови пликчета за лекарства. Инспектор Пол Фонтейн, интервюиран от местопроизшествието, допускаше, че Рицман е бил убит по време на продажба на наркотици, макар че и други възможности щели да бъдат разгледани. Запитан за думите, изписани над тялото, Фонтейн беше отговорил: „Засега смятаме, че това е опит да се подведе следствието.“

На следващия ден двама редовни клиенти на „Хоум плейт лаундж“ си бяха спомнили, че са видели Били Риц заедно с Франки Уолдо. Джефри Боу разглеждаше живота на Франки Уолдо и правеше някои заключения, които много внимателно, в рамките на три дълги колони, избягваше да изрече. През последните петнайсет години местната компания „Айдахо“ беше загубила състезанието с някои национални дистрибутори, организирани във вертикални конгломерати; въпреки това заплатата на Уолдо се беше утроила до 1990 година. В средата на осемдесетте той беше закупил къща с дванайсет стаи върху парцел от шестнайсет декара в Ривъруд; след една се беше развел с жена си, беше се оженил за петнайсет години по-млада жена и беше закупил двоен апартамент в сграда на брега на езерото.