Питър Строб - Гърло

Източникът на това богатство беше придобиването на „Риид & Армър“, конкурентна компания за месо, която се беше дезорганизирала след като нейният президент Джейкъб Рийд изчезва през февруари 1983 — Рийд беше излязъл за обяд един ден и беше изчезнал безследно. Уолдо мигновено беше излязъл на сцената, беше купил разпадащата се компания за частица от истинската й стойност и беше слял двете фирми. Именно операциите на тази нова компания бяха събудили подозренията на различни служби за регулация, както и на данъчните власти.

Много лица, които предпочитаха да останат анонимни, свидетелстват, че от края на 1982 година са виждали Уилям Рицман, известен като Били Риц, по ресторанти, барове и нощни клубове заедно с господин Уолдо. Бих се обзаложил на едногодишните проценти от продажбата на книгите ми, че всички тези много лица са Пол Фонтейн, който пренаписваше историята, за да породи подозрението, че Били Риц е убил Джейкъб Рийд, та Риц и Уолдо да могат да перат пари от наркотици посредством процъфтяваща компания за месо.

На мене ми се струваше, че Уолдо е просто човечец, който е харчел прекалено много пари за глупости. Поради това в един момент е направил грешката да се обърне към Били Риц, за да се измъкне от ямата, в която е затънал. Оттук насетне той е жертва с бляскав апартамент и изглед към езерото. Пол Фонтейн е накарал Били Риц да убие Уолдо по начин, който напомня методите на мафията. Намирането на тялото на Били изглеждаше като разправа на големите наркотрафиканти с малките. Чудех се дали някой друг освен мене щеше да се запита защо крупен наркотрафикант като Били Риц ще се разхожда с разделени дози от по един или половин грам по джобовете.

След като си напомних сам, че все още нямам доказателства относно това дали Пол Фонтейн е наистина Фий Бандолайър. Това отчасти беше причината, поради която седях на задържания от мъглата полет и очаквах полета към Охайо. И дори не исках Фий да е Пол Фонтейн — Фонтейн ми харесваше.

Самолетът излетя сред лепкав слой мъгла, който скоро се трансформира в тъмна вълна. После изскочихме от мекия лепкав мрак сред сияйна светлина. Самолетът направи широк кръг във внезапната светлина и аз погледнах към Милхейвън през малкото прозорче. Мръсно, набръчкано одеало лежеше върху града. След десет минути одеалото започна да пропуска снопове светлина. След още пет минути земята под нас се откри ясна и зелена.

Радиоточките над нас засъскаха и запукаха. Невъзмутимият глас на пилота разряза смущенията.

— Може би ще ви е интересно да знаете, драги пътници, че излетяхме от Милхейвън, точно преди управлението на полетите да реши да прекрати всички операции до второ нареждане. Това преобърнато гърне, което причини всички тия грижи, не ще да се вдигне, така че аз ви поздравявам, задето не сте избрали по-късен полет. Благодаря ви за търпението.

След един час кацнахме на аерогара, която имаше вид на ранчо с кула. Пресякох дълга чакалня с редица от пластмасови столове до обществените телефони и набрах номера, който Том Пасмор ми беше дал. След пет-шест иззвънявания отговори дълбок глас, треперещ от напрежение.

— Вие ли сте писателят, с когото разговарях? Бихте ли описал как сте облечен?

Казах му.

— Носите ли документите за освобождаване от армията?

— Не, господине — казах. — Това влизаше ли в уговорката ни?

— А как да позная дали не сте някой миролюбец?

— Имам истински белези — казах.

— В какъв лагер бяхте настанен и кой беше командващия офицер там?

Беше като да разговаряш с Гленрой Брейкстоун.

— Лагера Крандол. Командващият офицер беше полковник Харисън Пфлъг, — след секунда добавих — известен като Тенекиения човек.

— Елате да ви огледам.

Той ми даде множество сложни указания, които включваха един търговски център, малка червена къща, голяма скала, черен път и електрифицирана ограда.

На гишето за коли под наем подписах всички възможни видове застраховка и взех ключовете на един крайслер. Младата жена ми махна с ръка към стъклената врата, зад която се простираше нещо, което имаше вид на двукилометров паркинг.

— Редица Д, място 20. Не може да я сбъркате. Червена е.

Изнесох куфарчето си на слънцето и пресякох паркинга, докато стигнах до вишневочервена кола с размерите на малък параход. Липсваше й само опашка от миеща мечка на антената и двойка пухкави зарчета на предното стъкло. Отворих вратата и изчаках обикновената жега да се процеди в пещта на вътрешността. Когато влязох, колата миришеше като кутия от „Макдоналдс“.