Питър Строб - Гърло

Най-сетне момчето беше опитало да отвори вратата, почти беше припаднало, когато тя се отворила, скочило и отпътувало с колата на мечтите си.

— Момчето ще й вземе душата за две седмици, ще й види сметката, а аз ще си получа застраховката.

Той едвам не покри собственото си лице с целувки. После се сети, че съм имал злополука и ме погледна с нещо като хумористична загриженост.

— Значи те бутнаха от пътя? Как се случи?

Отидох в банята и той стоя до вратата, докато си плисках лицето с вода и разказвах за връщането си от Танджънт.

Избърсах лицето си с кърпа. Джон стоеше до вратата, дъвчейки бузата си.

— Извади ми нож, но имах късмет. Счупих му ръката.

— Господи — каза Джон.

— След това отидох в хотела и огледах стаята, където са намерили Ейприл.

— Какво стана с оня?

— В болница е вече.

Тръгнах към вратата и Джон се отдръпна и ме потупа по гърба, докато минавах.

— Какъв беше смисълът да ходиш в стаята?

— Да видя дали няма да забележа нещо.

— Сигурно е ужасно — поклати глава Джон.

— Имам чувството, че нещо ми се изплъзва, но не знам какво е.

— Ченгетата са били в тая стая милион пъти. Но какво говоря? Ченге е оня, който го е направил.

— Знам кой е — казах. — Хайде да слезем долу и ще ти разкажа другите си приключения.

— Открил си името му в Танджънт? Някой ти го е описал?

— Нещо по-добро — казах.

— Джон — казах, — искам да знам къде те изпратиха, след като върна в Щатите човекът, за когото си мислеше, че е Франклин Бачълър.

Седяхме на масата и ядяхме вечерята, която двамата бяхме изобретили от намереното в хладилника и замразителя. Джон гълташе, като че ли не е ял от една седмица. Той беше изпил две солидни чаши от хиацинтовата водка и беше отворил още една бутилка от „Шато Петрю“, което държеше в мазето си.

Откакто бяхме слезли долу, той спореше на глас със себе си дали трябва да се връща наистина в „Аркхам“ през следващата година. Като си помисли човек, книгата му беше негов по-важен дълг, отколкото преподаването. Може би ще трябва да признае пред себе си, че му предстои да навлезе в нов етап от живота си. Въпросът ми прекъсна този погълнат от собственото аз поток, той вдигна поглед от чинията и спря да дъвче. Преглътна храната с вино.

— Знаеш къде съм бил. В Ланг Вей.

— Не си ли бил всъщност на едно друго място? В един лагер недалече от Ланг Вей?

Той ми се намръщи и си отряза още едно парче телешко. Отпи още вино.

— Това пак ли са някакви дивотии, които си научил от оня полковник от интендантството?

— Кажи ми.

Той остави ножа и вилицата.

— Не мислиш ли, че името на полицая е много по-важен проблем? Аз наистина бях търпелив, Тим, оставих те да се разиграеш около печката, но наистина нямам желание да се ровя в древни истории.

— Заповядано ли ти е да казваш, че си бил в Ланг Вей?

Той ме погледна така, както човек би погледнал муле, което е решило да спре да се движи. После въздъхна:

— Е, добре. След като най-сетне се добрах до Ке Сан, един полковник от разузнаването ми нареди да казвам на хората, че съм бил в Ланг Вей. Всичките ми документи бяха пренаписани и според историята аз наистина съм бил в Ланг Вей.

— Знаеш ли защо ти наредиха така?

— Естествено. Армията не искаше да признае в каква шибана ситуация се постави.

— А къде беше, след като не си бил в Ланг Вей?

— Малък лагер, който се казваше Ланг Во. Бяхме пометени веднага след като падна Ланг Вей. Аз и дузина Бру. Северновиетнамците ни премазаха.

— След като се връщаш от Лангли, изпращат те в някакво незначително място в джунглата — дотук полковник Рандъл се оказа прав. — Защо?

— Защо правят те каквото и да било? С такива неща се занимавахме.

— Не мислиш ли, че са те наказали, задето си довел не тоя, когото трябва?

— Това не беше наказание — той се облещи срещу ми. — Не са ме понижавали.

Може би беше прав. Но ми се струваше, че и Рандъл е прав. Джон започваше да се зачервява, алено изби по лицето му от врата нагоре.

— Кажи ми какво се случи в Ланг Во.

— Клане — той ме гледаше право в очите. — Най-напред ни обстрелваха със снаряди, после нахлуха редовни северновиетнамски войски, след което танковете прегазиха всичко, което беше останало да стои — цялото му лице беше мораво. — Идваше ми да нашибам Кастър.

— Кастър не се е измъкнал жив — казах.

— Нямам какво да се оправдавам пред тебе — той заби вилицата си в пържените картофи, вдигна един към устата си и го погледна, сякаш се е превърнал в хлебарка. Остави вилицата обратно в чинията.