Питър Строб - Гърло

Казах му, че искам да знам какво се е случило.

— Допуснах грешка — каза той и отново срещна погледа ми. — Искаш да знаеш какво се е случило — ето какво се случи. Не вярвах, че ще изпратят такива сили заради нас. Не ми е хрумвало, че ще ни обсадят.

Изчаках да обясни как е оцелял.

— Щом нещата станаха непоносими, заповядах на всички да влязат в бункера, който имаше бойници над земята. С два тунела. Добре беше конструиран. Но просто не вършеше работа срещу толкова много хора. Изкараха ни лайната от стрелба. Вкараха граната през една от бойниците и повече не им и трябваше. Оказах се на земята с още около дузина мъже върху мене. Нито виждах, нито чувах. Едвам можех да дишам. Като по чудо не се удавих в кръв. Най-сетне един от техните влезе през тунела и изпразни един пълнител в нас. Може би са били и два, не съм ги броил.

— Не си можел да го видиш.

— Нищо не виждах — каза той. — Мислех, че съм умрял. После се оказа, че съм улучен в задника и че в краката ми има парчета от гранатата. Когато осъзнах, че съм още жив, изпълзях. Това трая дълго — той вдигна вилицата си и се взря в пържения картоф отново, преди да го върне в чинията. — Дяволски дълго. Тунелите бяха рухнали.

Попитах го дали си спомня Франсис Пинкъл.

— Оня лигльо, който работеше за Бърнам ли? Естествено. Той дойде един ден преди да стане патакламата, отдели ни един час от скъпоценното си време и се качи обратно на хеликоптера.

Според тайнственият кореспондент на Рандъл, Пинкъл беше посетил Ланг Во в деня на нападението. Разказът на Джон изглеждаше по-правдоподобен: нападението върху лагера на Джон е изисквало поне един ден кореспонденция.

— Е — каза, — лигльото е докладвал, че след излитането си е видял отряд под командването на американски офицер.

— Така ли? — Джон повдигна вежди.

— Помниш ли, че Том Пасмор попита дали не познаваш някого, който би имал причина да иска да ти навреди?

— Пасмор ли? Тоя човек живее от старата си слава.

Казах му, че не мисля така и Джон изсумтя презрително.

— Ами ако му бях предложил сто хиляди? Не се залъгвай.

— Същественото е дали се сещаш някой да ти има зъб.

— Разбира се — той отново започваше да се дразни. — Миналата година изхвърлих един аспирант, защото той едвам знаеше да чете. Той ми има зъб, но не вярвам да убие някого. — Джон ме погледна, сякаш нарочно се правех на простодушен. — Греша ли, или наистина има някакъв смисъл във всичко това?

— Замислял ли си се за името на корпорацията на Фий Бандолайър?

— Елви ли? Не. Никога не съм мислил за това. Започва да ми писва, Тим — той отблъсна чинията си и наля още вино в чашата си.

— Ланг Вей — казах. — Ланг Во.

— Това е налудничаво. Задавам ти въпрос, а ти ми говориш глупости.

— Фийлдинг Бандолайър влиза като доброволец в армията през 1961 година.

— Страхотно.

— Под името Франклин Бачълър — казах. — Изглежда държи на инициалите си.

Джон тъкмо вдигаше чашата към устата си. Ръката му застина. Устата му се отвори още малко, а очите му се забулиха. Той отпи голяма глътка вино и избърса устата си със салфетка.

— Обвиняваш ли ме в нещо?

— Обвинявам него, не тебе — казах. — Бачълър е достатъчно изобретателен, за да се върне в Щатите под друго име. И той смята тебе отговорен за смъртта на жена си.

В очите на Джон изригна гняв, за няколко мига ми се стори, че би могъл да се опита да ме удуши отново. След това по лицето му премина сянка от размисъл и той започна да ме гледа с нарастващо разбиране.

— Защо е чакал толкова дълго, преди да си отмъсти?

— Защото след като е влязъл в бункера и е изпразнил два пълнителя в телата, той е мислел, че си загинал.

— И така се озовава отново тук — той го изрече с равен глас, сякаш това е нещо логично.

— Той е в Милхейвън от 1979 година, но не е подозирал, че си се върнал и ти.

— Как е научил, че съм жив?

— Видял е снимката ти във вестника. След два дни убива Грант Хофман. Пет дни по-късно се опитва да убие жена ти. Баща му е убивал жертвите си на интервали от пет дни и той просто е последвал модела, дори е изписвал същите думи.

— За да изглежда като че ли убийствата са свързани с някогашния случай на Синята Роза.

— Когато Ейприл започва да праща писма до полицията относно случая, той отива в архива и изважда показанията на баща си. И изнася записките си от „Грийн уоман“ в случай, че някой друг полюбопитства.

— Франклин Бачълър — каза Джон. — „Последният Нередовен“.

— Никой не е знаел кой е всъщност — казах. — Той цял живот се е правел на някой друг.