Питър Строб - Гърло

— Къде отивате?

— Съжалявам, но това не е твоя работа. — Джон премина, отстранявайки стареца, който ми хвърли един поглед и тръгна след зет си.

— Аз ще решавам дали е моя работа или не — каза Алън малко по-гръмогласно отколкото преди, но все още без да крещи.

Двамата стояха в средата на всекидневната, на две крачки един от друг. Алън стрелна Джон с пръст.

— Очевидно тази твоя мисия ме засяга, след като казваш, че ще се върнеш с добри новини. И аз идвам.

Джон се обърна към мене в пълно отчаяние.

— Може да е опасно — казах.

— Това решава въпроса — Алън грабна сакото си от канапето и го нахлузи. — Няма да стоя тук в неизвестност. Точка.

— Алън…

Алън отиде до предната врата и я отвори.

Нещо се случи с лицето на Джон — не че се предаде тутакси, но просто всяка съпротива то напусна.

— Добре — каза той. — Идвай. Но ще седиш на задната седалка и няма да правиш нищо, докато ние не ти кажем.

Алън го погледна, като че ли надушваше нещо нередно, но се обърна и излезе, без да възразява.

— Това е лудост — казах на Джон. — Ти си луд.

— Не те забелязах да правиш нещо, за да го спреш — каза Джон. — Ще го накараме да седи в колата. Може би няма да е излишен като свидетел.

— Свидетел на какво?

Вратата на колата се захлопна.

Вместо да отговори, Джон излезе. Излязох след него и затворих вратата. Алън вече се беше разположил на задната седалка, гледаше напред и не ни обръщаше внимание. Джон обиколи до мястото до шофьора. Вдигнах поглед и видях, че нощта е съвършено прозрачна. Редицата от улични лампи се протягаше към „Бърлин авеню“ и по черното небе имаше разпилени звезди. Влязох в колата и запалих.

— Това е свързано със смъртта на Ейприл — избумтя Алън от задната седалка.

Това беше твърдение, а не въпрос.

— Може би — каза Джон.

— Всичко виждам. Като от стъкло сте ми.

— Би ли млъкнал, ако обичаш?

— Добре — каза Алън. — Ще направя това.

Групи младежи пред кръчмите и стените на фабриките ни изпращаха с поглед, докато карахме през долината. Джон сложи ръка на дръжката на револвера, но момчетата потъваха по-навътре в сенките и ни следяха с очи.

От една странична уличка излезе полицейска кола, която остана зад нас по целия път по „Гьоталс“. Чаках кога ще включи светлините и сирената. Колата ни последва по „Ливърмор“.

— Измъкни се — каза Джон.

Направих внимателен завой надясно по Втора южна и погледнах в огледалцето. Полицейската кола продължи по права линия по „Ливърмор“.

На улица „Мъфин“ завих наляво и подкарах покрай редиците от тихи къщи. През повечето тъмни прозорци проблясваше сиво-зеленикавата светлина от екраните. Седяха в тъмното пред телевизорите си и гледаха каквото беше останало от вълнението. Най-сетне стигнах до Седма южна и тръгнах към старата къща на Боб Бандолайър. На две преки от нея изключих фаровете и се понесох покрай затъмнените къщи, докато достигнах мястото, където двамата с Джон бяхме паркирали в мъглата. Спрях до бордюра и погледнах Джон.

— Добре — той се обърна да говори с Алън. — Отиваме в една къща след тая пресечка. Ако видиш някой да излиза от предната врата, пресегни се и чукни клаксона. Чукни, Алън, недей да го надуваш, просто леко го докосни, за да даде кратко, остро изсвирване. — Той ме погледна, все още мислейки, после пак се обърна към Алън. — Ако видиш светлини да се появяват в прозореца, в който и да е прозорец, или ако чуеш изстрели, излез от колата, иди там, колкото се може по-бързо и започни да удряш по предната врата. Вдигни страхотен шум.

— За какво е всичко това? — попита Алън.

— Ейприл, с една дума — каза Джон. — Помниш ли какво ти казах да правиш?

— Ейприл.

— Точно така.

— Няма да седя в тази кола — каза Алън.

— За бога — каза Джон. — Не можем да търсим повече време в разправии.

— Хубаво — Алън реши въпроса, като отвори вратата и излезе от колата.

Измъкнах се и заобиколих отзад, за да застана пред него. Джон затвори тихичко вратата и се отдалечи на няколко крачки, отстранявайки се преднамерено от разговора. Див и предизвикателен, Алън вирна брадичка и се опита да ме смрази с поглед.

— Алън — прошепнах, — нужно ни е да стоиш на пост. Ще се срещнем с един полицай в оная къща, — аз я посочих — от когото искаме да получим едни кутии с ръкописи.

— Защо — той започна с нормалния си глас и аз поставих пръст на устата си. Той кимна и попита със своя начин на шептене — защо тогава не поискахте да дойда с вас от самото начало, ако сте имали нужда от часови?