Питър Строб - Гърло

Обърнах глава да видя Фонтейн. Голямото колело на света се въртеше около мене. Част от колелото беше черна обувка на края на нещо като километричен сив крак. Когато светът отново се завъртя на мястото си, обърнах глава много бавно на другата страна. Видях шева около илика на сив костюм. Вонята на дим и пепел идваше от тези дрехи. От другата страна на илика една бяла риза с отпечатък от огромен червен цвят конвулсивно се повдигаше и спадаше. Алън беше успял да улучи и двама ни. Поставих лакътя на здравата си ръка под мене, повдигнах колене и се оттласнах и видях другия полицай да тича към нас.

На няколко сантиметра от моето, лицето на Фонтейн беше побеляло от шока. Очите му се насочиха в мене и устните му се размърдаха.

— Кажи ми — казах. Не знаех какво имам пред вид — кажи ми всичко, кажи ми как Фий Бандолайър се превърна във Франклин Бачълър.

Той облиза устни.

— Проклятие — каза. Гръдният му кош отново подскочи и от него бликна кръв, която намокри ръката ми. — Бел.

Нова струя кръв просмука ръката ми и тялото на полицая се наведе над нас. Две груби ръце ме отдалечиха от Фонтейн. Казах „Ох“ — както ми се стори, с похвална сдържаност, и полицаят каза „Стой там, просто стой там“, но не на мене.

Загледах се в звездното черно небе и казах:

— Извикайте Съни.

Надявах се, че няма да умра. Бях плувнал в кръв.

После Съни се наведе над мене. Чувах другия полицай да прави нещо с Фонтейн и си го представих как поставя огромна превръзка върху раната на гърдите му. Но това не беше, където смятахме, това беше някъде другаде.

— Ще издържиш ли? — попита Съни с такъв вид, сякаш се надяваше да кажа „не“.

— Дължа ти нещо, ето го сега — казах. — Наред с много други хора, Фонтейн е убил аспиранта и жената на Рансъм. Бил е Зелена барета под името Франклин Бачълър и е израснал в тая къща под името Фий Бандолайър. Провери една компания, която се казва „Елви холдингс“ и ще видиш, че той е бил свързан с Били Риц. Някъде в тая къща ще намериш два кашона със записки, които Фонтейн е водил за убийствата си. А в две кутии в мазето ще намериш снимките на баща му от местата, където той е убивал жертвите на първоначалната Синя Роза.

Докато казвах всичко това, лицето на Съни се преобрази от вдървен гняв към обикновено полицейско безстрастие. Дадох си сметка, че това е голямо разстояние.

— Не знам къде са записките, но снимките са зад пещта.

Очите му се стрелнаха към къщата.

— Фонтейн я притежава чрез „Елви холдинг“. А също и кръчмата „Грийн уоман“. Огледай мазето на „Грийн уоман“ и ще разбереш къде е бил убит Били Риц.

Той попиваше всичко — светът му се въртеше така сгъстяващо, както и моят, но Съни нямаше да ме разочарова. Едвам не припаднах от облекчение.

— Линейката ще е тук сред секунда — каза той. — Тоя старец бащата на Ейприл ли беше?

Кимнах.

— Как е той?

— Говори за царството небесно — каза Съни.

Да, разбира се, Царството небесно. Където един човек иска да убие един благородник, опитал сабята си, като я ударил в стената, излязъл и убил благородника. За какво друго би могъл да говори?

— Как е Фонтейн?

— Мисля, че тоя дърт щурак го уби — каза той и огромното пространство, което беше заемал над мене, се изпълни отново с черната звездна нощ. Сирени изпълниха улицата с писъците си.

По времето на пътуването с линейката, безкрайно, като че ли отивахме в някоя болница на луната, тялото ми се отдели от тревогата и се приспособи към новото си състояние. Бях плувнал в кръв, къпех се в кръв, кръв покриваше гърдите и ръцете ми и лепнеше като червен сироп по лицето ми, но по-голямата част от нея принадлежеше на мъртвия или умиращ човек в съседната носилка. Аз щях да живея. Един санитар се трудеше над тялото на Пол Фонтейн, докато друг разряза ризата ми и погледна раната. Той вдигна два пръста пред лицето ми и попита колко са.

— Три — казах. — Това беше майтап.

Той ме боцна със спринцовка. Чух тялото на Фонтейн да подскача от носилката, докато те се опитват да възстановят сърдечната дейност, един, два, три пъти.

— Боже, боже — каза санитарят, чието лице не бях видял, — мисля, че тоя човек е Фонтейн.

— Айде бе — каза другият. Лицето му се надвеси над моето, радушно, успокояващо професионално и черно. — И вие ли сте полицай? Как се казвате, колега?

— Фий Бандолайър — казах аз и го стреснах със смеха си.

Каквото и да беше налял във вените ми, то приспа болката и отдалечи тревогата ми на още около метър по посока на покрива на линейката, където тя увисна като мазен облак. Всички ние, тревогата, санитарите, подскачащия труп и аз профучавахме напред по пътя към луната.