Питър Строб - Гърло

— Ще ти обясня като приключим — казах.

— Полицай.

Кимнах.

Той се наведе напред, свивайки ръка в шепи, и аз се прегърбих към него. Той залепи уста до ухото ми.

— Пистолетът ми у Джон ли е?

Отново кимнах.

Той отстъпи с вдървено лице. Нямаше да отстъпи. Джон вървеше по улицата и аз тръгнах след него, поглеждайки назад към Алън. Отново беше придобил вида си на цар на маймуните, но поне стоеше на едно място. Джон започна да пресича, а аз продължих от страната на колата и го настигнах, преди да стигне до следващата пресечка. Погледнах назад към Алън. Той отминаваше колата с очевидното намерение да върви успоредно с нас от другата страна на улицата. Махнах му да се връща. Той спря. Някъде откъм северозапад се чу единичен изстрел. Когато пак погледнах назад към Алън, той стоеше на същото място.

— Остави стария глупак да прави каквото си иска — каза Джон. — Той и без друго ще го направи.

Тръгнахме към къщата на Бандолайър и Алън ни последва от другата страна на улицата. Когато стигнахме границата на парцела, двамата с Джон стъпихме едновременно на моравата. Погледнах назад към Алън, който се двоумеше на отсрещния тротоар. Той пристъпи напред и седна на бордюра. От една от къщите на нашата страна на улицата безизразният, бавен глас на Джимбо се носеше през отворения прозорец.

Тръгнах покрай къщата, чувайки Джон да вади тлъстата връзка с ключове. Надявах се, че помни кой беше се хванал предишния път.

Когато стигнахме ъгъла, хванах Джон за рамото и го задържах.

— Чакай — прошепнах и той се обърна към мене. — Не можем да влезем отзад.

— Как да не можем?

— Няма да пресечем и половината от кухнята и той ще ни е усетил, че сме в къщата.

— Какво искаш да правим тогава?

— Аз ще отида на верандата — казах. — Ти стой до сградата, така че да не те види, когото отвори вратата.

— И после?

— Ще почукам на вратата и ще попитам дали мога да го видя сега. Той трябва да отвори. Няма избор. Щом отвори вратата, Алън ще се изправи и ще извика, аз ще залегна и ти ще изскочиш, за да влезем.

Извих глава настрани и двамата пропълзяхме обратно покрай къщата.

Алън ни погледна, докато се промъквахме отстрани на верандата. Поставих пръст на устните си, той примигна към мене и кимна. Посочих към верандата и вратата. Той се изправи от бордюра. Стой там, направих знак аз. Разиграх почукване и отваряне на врата. Той отново кимна. Подадох глава, сякаш поглеждам навън, после поставих ръцете си отстрани на устата си и заклатих глава. Той направи кръг с палеца и показалеца си и се отдръпна от тротоара към по-дълбоката сянка на моравата зад него.

Излязохме пред верандата и безшумно се придвижихме върху някогашната розова градина на Боб Бандолайър. Алън излезе по-напред. Някой в старата всекидневна на Бандолайър стъпи върху скърцаща дъска и закрачи. Фонтейн обикаляше из детството си и се зареждаше.

Всичко рухна, преди да стигнем до стъпалата на верандата.

Алън изрева:

— Стой, стой!

— По дяволите — изстена Джон и се затича през моравата. Алън не беше разбрал какво се очаква от него. Излязох от прикритието си и се затичах по стълбите, преди Фонтейн да успее да отвори вратата.

Но предната врата вече беше отворена — ето защо Алън се беше развикал. Пол Фонтейн излезе и една патрулна кола, същата, която бяхме видели, сви по Седма южна от „Ливърмор“. Бурканът й не беше запален.

— Дявол да те вземе, Андърхил — каза Фонтейн.

Алън протръби:

— Това той ли е?

Във всекидневната на къщата зад него блесна светлина, както и в спалните на къщите от двете страни.

— Това ли е човекът?

Фонтейн ругаеше, може би мене, може би целия свят. Той слезе тичешком по стълбите и аз се опитах да избягам от него, стрелвайки се по моравата към Джон.

— Ела тук, Андърхил!

Спрях да тичам не заради думите му, а защото ми се стори, че някой се движи в мрака между къщите зад Джон и Алън Брукнър. Алън гледаше с див поглед ту Фонтейн, ту мене, а Джон все още се опитваше да го успокои.

— Няма да те оставя да се измъкнеш — каза Фонтейн. Човекът между къщите беше изчезнал, ако въобще е бил някога там. Патрулната кола спря до тротоара на около десет метра и от нея излязоха Съни Беринджър и още един полицай. Докато се разгъваше, Съни гледаше към Джон и Алън — нас дори не ни беше видял още.

— Андърхил! — каза Фонтейн.

И тогава Алън измъкна големия револвер изпод сакото на Джон и изскочи на улицата. Вместо да тръгне след него, Джон се просна на тротоара. Алън вдигна пистолета. Той стреля, после стреля още веднъж сред хаотичен взрив от стрелба и експлозии, които изпълниха улицата. Чух крясъци и видях Алън да изпуска пистолета миг преди да осъзная, че съм на земята. Опитах се да стана. Болката ме натисна отново към тревата. Бях улучен отпред, но болката идваше от кръга на гърба ми. Чувствах се като ударен от парен чук.