Питър Строб - Гърло

— Той се е държал добре в Танджънт, нали?

— Да, добре. Прилично се държеше. Но когато ходехме до Танджънт за Деня на благодарността и други такива, Фий никога не ме поглеждаше. Нито веднъж.

— Разбирам.

— Така че аз си помислих…

— Разбирам — каза Том.

— Не, господине, мисля, че не разбирате. Казахте, че сте в Милхейвън?

— В нашия милхейвънски офис.

— Този Уолтър Драгонет беше на предните страници тук в Азюър. И когато за пръв път чух за него, просто се разтресох. Не можах да хапна и хапка. Не спах цяла нощ — отидох долу и гледах телевизия. Та там показаха снимката му, той беше много по-млад, така че се успокоих и се върнах в стаята си.

Том не каза нищо.

— Бих направила сега същото нещо, което направих тогава — каза тя. — С бебе в къщата.

— Ще ви се обадим, госпожо, ако не успеем да открием наследника.

Тя затвори, без да каже довиждане.

Том се беше облегнал назад на стола си и се взираше в тавана, с ръце сплетени на тила му, с изпънати напред и кръстосани в глезените крака. Имаше вид на отегчен работник на борсата, който чака нещо да се покаже на монитора му. Наведох се и си сипах вода от една кристална кана върху масата. Като си помислих още малко, видя ми се прекалено доволен от себе си, за да е отегчен.

— Какви необикновени имена на места си имат в Охайо — каза той. — Азюър. Танджънт. Синсинати. Съвсем като у Набоков. Парма. Чудесни имена.

— Влагаш ли в това някакъв смисъл, или просто се забавляваш?

Той затвори очи.

— Всичко в тоя момент е необикновено. Фий Бандолайър е необикновен. Тази жена, Джуди Ледъруд, е необикновена. Знаела е какъв точно е племенникът й. Не е искала да го признае, но го е знаела. Понеже е бил дете на сестра й, опитала се е да го предпази. Казала му е, че трябва да се държи като нормално дете. И това невероятно дете е успяло да го направи.

— Не правиш ли прекалено много предположения?

— Аз работя с предположения. Защо да не им се наслаждавам? Но знаеш ли какво е най-необикновеното?

— Имам чувството, че ще ми кажеш.

Той се усмихна, без да отваря очи.

— Този град. Нашият кмет и шефът на полицията се изправят на крака на погребението на Ейприл Рансъм и ни казват, че сме оазис на реда и закона, докато в същото време при вероятност едно на милион, ние имаме сред нас двама всеотдайни, абсолютно безмилостни серийни убийци, единият от дезорганизирания тип, който едва неотдавна беше заловен, а другият от организирания тип и все още на свобода — той отвори очи, протегна ръце напред и ги сключи в скута си. — Това е наистина необикновено.

— Мислиш, че Фий е убил Ейприл Рансъм и Грант Хофман?

— Мисля, че вероятно е убил много хора.

— Много бързаш — казах. — Не виждам на основата на какво можеш да претендираш, че знаеш това.

— Помниш ли как ми каза защо Уолтър Драгонет решил, че трябва да убие майка си?

— Тя намерила бележника му. Той правел списъци с подробности като например „червена коса“.

— А това се случва често с хората от този вид, нали така? Те искат да си спомнят какво са извършили.

— Точно така — казах.

На лицето му имаше очаквателна усмивка.

— Но не би искал да намерят списъчето ти, нали?

— Разбира се не.

— И ако си пазиш бележки и описания, ще трябва да ги държиш на безопасно място, нали така?

— Колкото е възможно по-безопасно.

Все още усмихвайки се, Том ме изчакваше да го настигна.

— Като например мазето на „Грийн уоман“, това ли имаш предвид?

Той се усмихна още по-широко.

— Видял си следи от два кашона. Представи си, че е написал разказ за всяко извършено убийство. Колко убийства ще са нужни, за да се запълнят два кашона? Петдесет? Сто?

Извадих листчето от джоба си.

— Можеш ли да влезеш в полицейските архиви на Алъртаун? Трябва да разберем дали тази жена, Джейн Райт, е била убита там. Дори имаме приблизителната дата: май седемдесет и седма.

— Мога да потърся името й във вестниците на Алъртаун — той се изправи, сключи ръце на гърба си и ги протегна назад. Това със сигурност беше сутрешната гимнастика на Том. — Ще отнеме около два часа. Искаш ли да изчакаш да видиш какво ще се получи?

Погледнах часовника си и видях, че е почти седем часа.

— Джон пак ще побеснее — щом изрекох това, устата ми се разпъна от огромна прозявка. — Извинявай — казах. — Изглежда съм уморен.

Той постави ръка на рамото ми.

— Връщай се при Джон и гледай да си починеш.

Пол Фонтейн излезе от един тъмносин седан, паркиран пред къщата на Рансъм в момента, в който се зададох по улицата, след като паркирах понтиака. Заковах се.