Питър Строб - Гърло

— Ще се връщате ли скоро в Ню Йорк, Андърхил?

Въпросът ме изненада.

— След някой и друг ден, сигурно.

— Ние всички правим грешки.

След кратко мълчание, Фонтейн каза:

— Не разбирам защо още изпитвате желание да се мотаете наоколо.

Големите капки вече падаха по една в секунда върху стъклото и удряха като градушка по капака на колата.

— Имал ли сте някога съмнения относно това полицейско управление?

Той ми отправи остър, подозрителен поглед.

— Какво?

Облаците се разтвориха и по стъклото плисна водопад. Фонтейн пусна чистачките и се взря напред в размазания път, докато те започнаха да работят. Той включи светлините и таблото светна.

— Може би не се изразих добре — казах.

— Имам много съмнения относно вас, което вие би трябвало да знаете — той се смръщи към потопа върху стъклото, докато чистачката го избърса отново. — Вие не разбирате особено добре ченгетата.

— Знам, че сте добър детектив — казах. — Знам, че имате добра репутация.

— Оставете ме на мира.

— Чували ли сте за…

— Спрете — каза той. — Просто спрете.

След около трийсет секунди интензивността на дъжда се сведе до равномерно барабанене по стъклото и капака. Той падаше от облаците във видими сиви диагонални линии. От колите покрай нас се разплискваше вода. Фонтейн отпусна кормилото. Движехме се с не повече от шестдесет километра в час.

— Е добре — каза той. — В името на голямата ми репутация питайте, каквото искахте да питате.

— Чудех се дали сте чувал за „Елви холдингс корпорейшън“.

За пръв път видях в погледа му истинско любопитство.

— Знаете ли, и аз се чудя нещо. Всички в Ню Йорк ли сте такива, или вие сте някакъв особен случай?

— Ние всички сме пълни с разни безсмислени въпросчета.

Полицейското радио, което не беше престанало през различни интервали да съска и пращи, произнесе дълго, неразбираемо съобщение. Фонтейн грабна слушалката и каза:

— Аз съм на магистралата близо до двадесета улица, ще бъда там след десет минути.

Той върна слушалката.

— Не мога да ви върна до Рансъм. Нещо е станало.

Той погледна в огледалцето, после през рамо и излетя в лявото платно.

Фонтейн отвори прозореца си, през който нахлу дъжд, извади червена лампа изпод седалката си и я закачи на покрива на колата. Завъртя един ключ и сирената зави. Оттук насетне и двамата мълчахме. Фонтейн трябваше да се концентрира върху управлението на седана, който трябваше да заобикаля всяка кола, която се опитваше да мине пред него. На следващия изход той изхвърча от магистралата и се понесе по Петнадесето авеню по същия начин, по който беше тероризирал магистралата по пътя за „Пайн Нол“. На кръстовищата Фонтейн промушваше колата през уличното движение, което спираше, за да му даде път.

Петнадесето авеню ни изведе до долината и около нас изникнаха фабричните комини. Фонтейн тръгна на юг по „Гьоталс“ и продължи да лети, докато стигнахме до „Ливърмор“. В стария ми квартал уличните лампи бяха запалени. Небето над изливащия се порой беше черно.

На голямо разстояние пред нас примигващи червени и сини светлини изпълваха вътрешното платно от отсрещната страна на улицата. На светлините блестяха жълти дървени магарета и жълти ленти. Мъже с фуражки и със сини мушами се движеха из бъркотията. Щом приближихме мястото, разбрах къде отиваме. Трябваше да е там. Беше се случило отново, точно каквото Том беше предрекъл.

Фонтейн дори не си направи труда да погледне, докато минавахме покрай „Айдъл ауа“. Той стигна до първата пряка с все още пусната сирена, направи остър завой на север по „Ливърмор“ и спря зад една линейка. Беше излязъл от колата, преди да е спряла напълно. От капака й се вдигаха струйки пара.

Излязох от колата, прегърбих се под дъжда и го последвах до „Айдъл ауа“.

Четири-пет униформени офицери стояха непосредствено след огражденията, други двама седяха и пушеха в патрулната кола, която запречваше вътрешното платно на улицата. Дъждът беше прогонил обичайната в такива случаи тълпа. Фонтейн се стрелна през една цепнатина в загражденията и започна да разпитва един полицай, който се опитваше да се скрие под козирката на кръчмата. За разлика от другите той нямаше мушама и куртката му беше прогизнала. Полицаят извади бележник от джоба си и се наведе над страниците, за да ги запази от дъжда, докато четеше на Фонтейн. Точно до него на равнището на раменете му гореше, изписан с червен маркер върху мръснобелите плочи, надписът СИНЯ РОЗА. Пристъпих напред и се наведох през една от жълтите бариери.