Питър Строб - Гърло

— Имате ли нещо да кажете?

— Дева. Това може да се очаква.

Помислих си, че ще ме удари. Фонтейн разтвори юмруците си. Подпухналото му лице играеше. Въобще нямаше вид на комедиант. Той се вторачи към земята, после отново към мене.

— Боб Бандолайър е мъртъв от двайсет години. Не той е подпалил варелите с пропан до къщата в Елм Хил.

— Не е той.

— Никой не се интересува от този човек — гласът на Фонтейн беше равен и натъртен. — Не можете да докажете, че той е бил Синята Роза. Никой не може да го докаже. Случаят е приключил през 1950 година. И това е. Дори да искахме да го отворим отново, което би било абсурдно, изводите биха били същите. Още нещо. Ако продължавате да се мотаете наоколо и да разравяте нещата, ще ви натоваря на следващия полет за Ню Йорк. Или лично ще ви арестувам и ще ви обвиня като нарушител на реда. Ясно ли е?

— Мога ли да ви задам два въпроса?

— Ясно ли е? Разбрахте ли какво ви казах?

— Да. А сега мога ли да ви попитам нещо?

— Ако се налага — Фонтейн видимо се успокояваше и погледът му се рееше към редицата канадски ели в далечината.

— Чухте ли същината на това, Което Сънчана имаха да кажат за Боб Бандолайър?

— Уви.

— Не ви ли се стори, че има някаква вероятност те да са прави?

Той направи гримаса, сякаш страда от главоболие.

— Следващият въпрос.

— Как успяхте да намерите тоя гроб?

Той се извърна и ме изгледа накриво. Гърдите му се надигаха тежко.

— Ама че въпрос. Не е ваша работа. Свършихте ли?

— Смята ли полицията на Елм Хил, че експлозията у Сънчана е случайна?

— И това не е ваша работа.

Не можех да му задам въпросите, които наистина ме интересуваха. Внезапно ми хрумна въпрос, който изглеждаше безопасен и неутрален, и, без да мисля, аз го зададох.

— Знаете ли дали инициалът за второто име на Бандолайър означава Кейсмънт?

Щом го зададох, си дадох сметка, че съм издал информация относно „Елви холдингс“.

Той се вторачи в небето. Започваше да притъмнява и от канадските ели към нас се носеха тежки сиви облаци с ръбове позлатени и порозовели от залязващото слънце. Фонтейн въздъхна.

— Кейсмънт е било второто име на Бандолайър. Имаше го на смъртния акт. Умрял е от продължителен тумор на мозъка. Това ли е всичко, или имате още безсмислени въпроси?

Поклатих глава той напъха ръце в джобовете си и затрамбова към колата.

— Името Белински говори ли ви нещо? Андрю Белински?

Той спря и се обърна, за да ме изпепели с поглед.

— Макар че не е ваша работа, истината е, че така наричахме шефа на отдела по убийствата, когато се преместих в Милхейвън. Беше един от най-чудесните хора, които познавам. Той назначи повечето от хората, с които работя сега.

— Така го наричахте?

Фонтейн подритваше чакъла, съжаляваше вече, че ми е отговорил.

— Казваше се Белин, но майка му беше полякиня и хората просто му викаха Белински. Започнало е на шега, но е останало. Идвате ли с мене или ще се връщате пеша до източния край?

Последвах го до колата, гледайки безцелно в камъните и мислейки за това, което ми беше казал. След това едно име изскочи пред погледа ми от един назъбен камък и аз се вгледах в него, за да се уверя, че съм видял правилно. ХАЙНЦ ФРИДРИХ СТЕНМИЦ, 1892–1950. Това беше всичко. Камъкът не беше просто назъбен; цели парчета бяха откъртени от него и неравната му горна част имаше следи от натрошаване, сякаш някой го беше удрял с чук. Останах загледан за миг в разбития камък, безсловесен и изтощен, след това продължих към колата. Фонтейн форсираше двигателя, изхвърляйки през ауспуха кълба от черна пушилка.

Щом влязох в колата, осъзнах, че Фий Бандолайър би трябвало да е милхейвънски полицай — беше си присвоил име, което само ченге би могло да знае.

Докато Фонтейн се изкачи по рампата към магистралата, тежките облаци, които бях видял да идват от запад, покриха небето. Температурата беше паднала поне десетина градуса. Фонтейн стигна до края на рампата и тръгна бавно, докато един камион профуча покрай нас, след което се мушна зад него. Погледна в огледалцето си, преди да се премести в платното отляво. Вдигнах стъклото, за да се предпазя от неочаквания студ, и хвърлих поглед към него. Той се преструваше, че не ме забелязва. Облегнах се пак в седалката си и двамата пътувахме мирно към центъра на града.

Дъждовна капка колкото яйце удари по моята част от предното стъкло. След няколко секунди друга се размаза шумно по средата. Фонтейн въздъхна. Радиото излъчваше пращящи безсмислици. Още две тлъсти капки паднаха върху стъклото.