Питър Строб - Гърло

— Елате тук, Андърхил — изглеждаше почти нежен от ярост.

Фонтейн разкопча сакото на развлечения си костюм и се отдръпна от седана. Усмихнах му се, но днес той нямаше усмивки за мене. Щом стигнах на около две крачки от него, той скочи зад мене и ме халоса с ръце в долната част на гърба. Залитнах към колата и се подпрях на ръцете си.

— Стойте така — каза той. Той потупа гърба ми, гърдите ми, кръста ми и прокара ръце надолу по краката ми.

Казах му, че не нося пистолет.

— Не мърдайте и не говорете, освен ако не ви задам въпрос.

От другата страна на улицата на един от долните прозорци се появи дребно бяло лице. Беше възрастната жена, която беше предложила чай на репортерите на следващия ден след убийството на Ейприл Рансъм в „Шейди Маунт“. Предлагахме й интересен спектакъл.

— Стоя тук от половин час! — каза Фонтейн. — Къде, по дяволите, бяхте? Къде е Рансъм?

— Разкарвах се с колата — казах. — Джон сигурно е излязъл някъде.

— Вие май доста се разкарвате с колата напоследък, не мислите ли? — той нададе отвратителен звук. — Изправете се.

Оттласнах се от колата и се обърнах към него. Яростта му беше поуталожена, но все още изглеждаше бесен.

— Не разговарях ли с вас тази сутрин? Какво си помислихте, че се майтапя ли?

— Разбира се, че не.

— Тогава какво си мислите, че правите?

— Просто разговарях с някои хора.

Лицето му стана мораво.

— Днес следобед ни се обадиха от полицията на Елм Хил. По дяволите, вместо да ме послушате вие и приятелчето ви сте отишли там и сте побъркали всички. Чуйте ме добре — няма роля за вас в това, което става в Милхейвън. Ясно ли е? Последното нещо, което ни е нужно в момента, са тия лайнарщини за някакъв… за някакъв… — той беше прекалено разярен, та да продължи.

Той ме стрелна с показалец.

— Влизайте в колата.

Очите му пламтяха.

Тръгнах да отворя задната врата на седана, но той изръмжа:

— Не там, глупако. Минете от другата страна и седнете отпред.

Той отвори вратата си, като продължаваше да ме изгаря с поглед, докато заобиколя колата от предната страна и седна. Той седна зад волана, тресна вратата си и завъртя ключа. Излетяхме по улицата и той мина без да спре на стопа на „Бърлин авеню“, като зави наляво след воя на клаксоните.

— На „Армъри плейс“ ли отиваме?

Той ми каза да млъкна. Полицейското радио пращеше и щракаше, но той не му обръщаше внимание. Фонтейн кипеше безмълвно по целия път до центъра на града и когато излезе от рампата към магистралата изток-запад, той натисна газта до дупка. Изхвърчахме в движението на запад. Фонтейн се промушваше сред другите коли, без да обръща внимание на клаксоните, и успя да излезе в скоростното платно, без да се удари. А аз успях да не закрия лицето си с ръце.

Той не свали крака от газта, докато достигнахме сто и двайсет километра 12 12 Най-високата разрешена скорост в Съединените щати е 65 мили — около 105 километра в час. — Б. пр. . Когато една червена тойота отказа да се махне от пътя му, той запали светлините си и натисна сирената, докато тя не се отмести вдясно и тогава той профуча покрай нея.

Попитах го къде отиваме.

Погледът му беше твърд като юмрук.

— Ще ви заведа при Боб Бандолайър. Бъдете любезен и не си отваряйте устата, докато не стигнем там.

Фонтейн разлетяваше колите пред нас. Когато се появи стадионът, той включи мигач и същевременно започна да се мести надясно по платната. Зад нас свистяха спирачки. Фонтейн се движеше неумолимо по диагонал, докато пресякохме магистралата. Все още се движеше със сто и десет, когато сви надолу по рампата. С натиснат клаксон профуча на червено. Гуми пищяха и коли се разбягваха наляво, докато той се провре през движението и обърне на юг. Профучахме покрай стадиона и той забави една когато стигнахме „Пайн Нол“.

Фонтейн влезе с колата през портите и се изтъркаля до къщата на пазача. Загаси мотора.

— Излизайте сега.

— Къде ще се срещна с него, в отвъдния свят ли? — попитах, но той излезе от колата и застана под косото слънце, докато изляза и тръгна към него, след което той тръгна бързо по чакълестата пътека към мястото, където бяха погребани родителите ми и сестра ми. Вече бях започнал да съжалявам за шегата си относно отвъдния свят. Пръскачките бяха спрени и пазачът си беше отишъл. Бяхме единствените хора на гробището. Фонтейн вървеше равномерно е без да поглежда към каменната стена далече вляво.

Той излезе от пътеката на около десет метра преди редицата с гробове, която бях посетил преди, и ме поведе покрай редица гробове с малки бели паметници, някои от които украсени с ярки увехнали рози и лилии. Спря пред един гол бял камък. Застанах до него и прочетох това, което беше гравирано на камъка. РОБЪРТ К. БАНДОЛАЙЪР 21 СЕПТЕМВРИ 1919 — 22 МАРТ 1972.