Питър Строб - Гърло

— Защо Боб Бандолайър му е дал къщата си? Той го отпраща, когато е петгодишен. Доколкото знаем, никога след това не го е виждал.

Том вдигна ръце. Не знаеше. След това още едно от заключенията на Том пасна на представите ми.

— Мислиш ли, че Фий Бандолайър е мъжът в униформата, мъжът, който е заплашвал Франк Белнап?

— Точно така. Мисля, че е дошъл да влезе в притежание на къщата.

— Той е страшен човек.

— Мисля, че Фий Бандолайър е много страшен човек — каза Том.

— Искам да проверя дали можем да се свържем с Джуди Ледъруд — каза той. — Иди в спалнята в края на коридора и вдигни телефона до леглото, когато ти кажа. Междувременно аз ще се опитам да намеря номера й от Информация.

Той извади някакъв указател от едно чекмедже и започна да търси кодовете за Охайо. Аз отидох в коридора, отворих вратата към тъмна стая, влязох и светнах лампата. На нощното шкафче до спалнята имаше телефон.

— Успех! — извика Том. — Вдигни телефона.

Вдигнах слушалката до ухото и чух музикалното плинк, плинк, плинк на набирането. Телефонът на Ледъруд звънна три пъти, след което една жена го вдигна и каза „Ало?“ С треперлив глас.

— С госпожа Джудит Ледъруд ли говоря? — попита Том.

— Да, с нея — каза треперливият глас. Тя беше леко обезпокоена от официално звучащия глас, който излизаше от устата на Том.

— Госпожо Ледъруд, тук е Хенри Бел от Застрахователната компания на Средните Щати. Аз съм в нашия милхейвънски офис и ви уверявам, че не се опитвам да ви продам застраховка. Имаме да заплатим застраховка живот от десет хиляди долара и се опитваме да намерим наследника, който ще я получи. Нашите агенти са установили, че последният известен адрес на наследника е при вас и вашия съпруг.

— Някой е оставил пари на сина ми?

— Името на плодоползвателя, поне както е изписано на полицата пред мене, е Фийлдинг Бандолайър. Вие осиновили ли сте Фийлдинг Бандолайър?

— О не, не сме го осиновявали. Фий беше дете на сестра ми.

— Бихте ли могли да ни кажете сегашното местоживеене на Фийлдинг Бандолайър, госпожо?

— Ох, знам какво се е случило — каза тя. — Сигурно Боб е умрял. Боб Бандолайър, бащата на Фий. Той ли е оставил парите на Фий?

— Роберт Бандолайър имаше застраховка при нас, точно така. Той е бил баща на въпросното лице, така ли?

— Ами да, беше. Как е умрял Боб? Позволено ли е да ми кажете?

— Сърдечен удар, за жалост. Бяхте ли близки?

Тя се изсмя стреснато.

— О боже, не. Никога не сме били близки с Боб Бандолайър. Почти не сме го виждали след сватбата.

— Казахте, че Фий Бандолайър не живее вече на вашия адрес?

— Ами не — каза тя. — Тук живеят само пенсионери. Само пет-шест от нас имат собствени телефони. Другите дори не биха знаели какво да правят с телефон.

— Разбирам. Имате ли настоящия адрес на плодоползвателя?

— Не, нямам го.

— Колко време живя той с вас, госпожо?

— По-малко от година. След като забременях с моя Джими, Фий отиде да живее при брат ми Ханк. Ханк и жена му, зълва ми Уилда. Те имаха много хубава къща в Танджънт, на стотина километра на изток от тук. Бяха много добри хора и Фий живя с тях, докато завърши гимназията.

— Бихте ли могли да ми услужите с телефона на брат си?

— Ханк и Уилда починаха преди две години — тя замълча за около петнайсет секунди. — Ужасно беше. Все още не мога да мисля за това.

— Не са ли починали от естествена смърт? — долових подтиснатата възбуда в гласа му.

— Летяха с „Пан Ам“ — 103 полет, дето избухна във въздуха. Над Локърби, Шотландия. Предполагам, че са им сложили там някакъв хубав паметник, с имената на брат ми и Уилда на някаква плака. Бих отишла да го видя, но не съм много добре с придвижването напоследък, трябва да се подпирам и така нататък. — Настъпи още една дълга пауза. — Беше ужасно, ужасно.

— Моите съболезнования — това, което на нея навярно й прозвуча като съчувствие, на мене ми прозвуча като разочарование. — Казахте, че племенникът ви е завършил средното си образование в Танджънт?

— О, да. Ханк винаги казваше, че Фий е добър ученик. Ханк беше заместник-директор на училището, разбирате ли?

— Ако племенникът ви е продължил в колеж, бихме могли да получим адреса му от списъка на завършилите колежа.

— Това беше голямото разочарование на Ханк. Фий отиде в армията веднага щом се дипломира. Дори не беше казал на никого до деня, в който трябваше да постъпи.

— Коя година е било това?

— Шестдесет и първа. Така че всички си помислихме, че сигурно е отишъл във Виетнам. Но разбира се, не знаехме със сигурност.