Питър Строб - Гърло

Том се втурна след мене, грабна лъжица и внимателно я подпъхна под всеки от омлетите.

— Сложи си масло върху хляба, ако искаш, а аз ще се погрижа за тия неща. Ще са готови след минута.

Взех горещите препечени филийки, сложих по две на всяка чиния и ги намазах с масло. Чух единия от омлетите да плясва в тигана и като погледнах странишком, видях Том да сгъва краищата на втория, да го подхвърля във въздуха и да го улавя с тигана.

— Като живееш сам, научаваш се да се развличаш — каза той и ги изсипа в чиниите.

Бях изял една четвърт от омлета си и една филия, преди да проговоря.

— Чудесно е — казах. — Винаги ли ги подхвърляш така?

— Не. Само за да се покажа.

— В добро настроение си.

— Ти ще ми кажеш името, нали? И аз имам подарък за тебе…

— Нещо друго освен омлета?

— Точно така.

Том занесе чиниите в кухнята и донесе стъклен цилиндър със силно кафе и две чаши. Облегнах се на стабилното, удобно кресло. Кафето на Том се различаваше от това на Брайън Дориан, беше по-силно, по-сладко и не толкова горчиво.

— Казвай сега. Това е велик момент.

Започнах с мъжа, който ме беше проследил до къщата на Джон и завърших с последната забележка на Гленрой Брейкстоун. Говорих, без да спра, около половин час, а всичките реакции на Том се свеждаха до някоя и друга усмивка. Отвреме-навреме повдигаше вежди. На един-два пъти затвори очи, сякаш за да види по-точно това, което описвах. Той прочете късчето хартия от кръчмата и ми го върна без коментари. Когато най-после свърших, той каза:

— Повечето от дрехите на Гленрой са от фестивали и джаз празненства, забелязал ли си това?

Кимнах. Това ли имаше да ми каже?

— Понеже той почти винаги носи черно, тези дрехи му приличат. Но истинската им функция е да съобщават кой е той. Тъй като единствените хора, които той вижда горе-долу редовно, поне докато си е тук, са чиновникът от регистрацията, продавачът на наркотици и мене, човекът, на когото той съобщава, че е Гленрой Брейкстоун, прочутият тенор-саксофонист, е предимно Гленрой Брейкстоун — той ми се усмихна. — Твоят случай е по-друг.

— Моят случай? — погледнах към дрехите си. Те съобщаваха предимно това, че не прекарвам много време в чудене какво да облека.

— Не говоря за дрехите ти. Имам предвид детето, което ти се явява от време на време — от това, което наричаш въображаемо пространство.

— Това ми е работата.

— Разбира се. Но в разказа ти има разпръснати много деца. Сякаш наместваш всичко, което ти се случва, в роман. И главният елемент в този роман не е Боб Бандолайър или Ейприл Рансъм, а това безименно момче.

Дотук Том не беше казал нищо за Боб Бандолайър и приказките му звучаха като ненужно заобикаляне. Бях споменал момчето, може би от суетност, за да дам на Том идея за начина си на работа, и сега започвах да се чувствам донякъде раздразнен, сякаш той пренебрегваше някакъв великолепен дар, който му бях предложил.

— Знаеш ли кой филм са давали в твоето квартално кино през последните две седмици на октомври 1950 година?

— Нямам представа.

— Черен филм, който се казва „От опасни дълбини“. Прегледах старите броеве на вестника. Не е ли интересно да си представим, че всички, за които говорим, може би са гледали тоя филм през тези две седмици?

— Ако са ходили на кино, всички са го гледали — казах.

Той отново ми се усмихна.

— Е, това е незначителна подробност, но все пак ми е интересно това, че дори когато вършиш моята работа, като ходиш наоколо и разследваш, ти все пак вършиш своята — даже когато си в мазето на „Грийн уоман“.

— От известна гледна точка това е същата работа.

— В известен смисъл — каза Том. — Ние просто виждаме нещата в различни рамки. През различни прозорци.

— Том, опитваш се да не ме разочароваш прекалено рязко ли? Не смяташ ли, че Боб Бандолайър е Синята роза?

— Сигурен съм, че е той. Нямам никакви съмнения относно това. Това е велик момент. Ти знаеш кой е убил сестра ти, аз знам истинското име на Синята Роза. Тези хора, които са го познавали, Сънчана, най-после ще отидат да кажат в полицията това, върху което седят от четиридесет години, и ние ще видим какво ще се случи. Но твоята истинска мисия свърши.

— Говориш ми като Джон — казах.

— Сега ще се върнеш ли в Ню Йорк?

— Не съм свършил още.

— Искаш да намериш Фий Бандолайър, нали?

— Искам да намеря Боб — замислих се. — Е, искам и да знам какво е станало с Фий.

— Как се казваше това градче?

Сигурен бях, че помни, но все пак му казах.