Питър Строб - Гърло

— Трябваше да измисля по-труден въпрос.

Той свали ръката си и прекоси яркия килим към същата масичка, на която бяхме седели преди това. До огледалото и дървената кутия имаше бял кръгъл пепелник, натъпкан със смачкани фасове, почти пълен пакет с „Лъки страйк“, черна запалка, бутилка с „Джони Уокър Блак“ и чаша за коктейли с един пръст уиски. Брейкстоун се стовари на един стол и ме погледна кисело. Седнах на другия стол без покана.

— Побърка ме — каза той. — Откакто беше тук, все за Джеймс мисля. Трябва да се стягам, да заминавам за Франция, но в шибаната ми глава няма друга мисъл освен това момче. Не му дадоха никакъв шанс. Трябваше сега да седим тук заедно и да си говорим за каквото ще свирим и за лайнарите, с които ще трябва да го свирим, но не можем и това не е справедливо.

— Толкова ли те разтресе — след четиридесет години?

— Ти не разбираш — той взе чашата си и изпи половината уиски. — Това, което беше започнал той, можеше да го завърши само той.

Помислих си за Ейприл Рансъм и нейния ръкопис.

Той се взираше в мене с червени очи.

— Цялата тая музика, която той би направил, никой друг не можеше да я направи. Трябваше да стоя до него, да слушам нещата, които той щеше да направи. Това момче ми беше като син, разбираш ли? Аз свиря с много пианисти и някои от тях са велики, но никой от тях не е израснал под крилото ми като Джеймс — той допи уискито и тропна с чашата по масата. Погледът му се плъзна към дървената кутия, после отново към мене. — Джеймс свиреше толкова хубаво — но ти никога не си го чувал, ти не знаеш.

— Бих искал да съм го чувал.

— Джеймс беше като Чанк Джоунс или Томи, а никой освен мене не го е слушал.

— Искаш да кажеш, че е бил като тебе.

Червените очи ме погледнаха от огромна дълбочина. После той кимна.

— Бих искал да мога да отида в Ница с него. Бих искал да мога отново да виждам през неговите очи.

Той си наля още един пръст уиски в чашата, а аз огледах стаята. Навсякъде имаше дребни признаци на безредие — телескопът вирнат диво нагоре, касети и дискове, разпилени по пода пред лавиците, опаковки на плочи покриваха осмоъгълната маса. Петна от пепел зацапваха набръчканите килимчета.

Музиката спря и той вдигна поглед към грамофона.

— Ако поискаш да слушаш нещо, сложи си сам. Ей-сега ще се върна.

Гленрой дръпна към себе си кутията и аз казах:

— Можеш да правиш каквото искаш. Това е твой дом.

Той присви рамене и отвори капака. Две двуграмови бутилчици, едната полупълна, а другата празна, лежаха в кръгла вдлъбнатина от едната страна. До тях лежеше къса бяла сламка. В средата на кутията върху пласт от изронени люспи имаше кесийка, пълна с пъпки на марихуана. Имаше множество различни видове цигарена хартия. Гленрой отвори капака на огледалцето, взе бутилчицата, отвъртя капачето и оформи две солидни купчинки върху огледалцето. С дългата лъжичка, закрепена към капачето, той ги подреди в две неравни редици. Постави сламката в една от ноздрите си и засмука едната редица. После направи същото с другата ноздра.

— Друсаш ли се?

— Вече не.

Той завинти капачето върху бутилчицата и я върна във вдлъбнатината на кутията.

— Опитвах се да вляза във връзка с Били, но не го намирам на никоя от явките му. Искам да си взема малко за пътуването, нали разбираш.

Гленрой избърса с пръст белите петна по огледалцето, разтърка венците си и затвори кутията и огледалцето. Той за пръв път ме погледна донякъде приятелски и отново погледна кутията.

— Били ще направи добре да се появи до утре, човече.

Той се облегна назад, обърсвайки пръста под ноздрите си.

— Том смърка ли кокаин? — попитах.

Той ми се ухили подигравателно.

— Том май нищо не смърка вече. Тоя мошеник дори почти не пие. Държи се като че ли смуче денем и нощем, но само го наблюдавай. Той само близва и това е всичко. Това е. Чуден човек. Има вид като че ли дреме, но знаеш ли какво прави? Тоя човек работи.

— Забелязах това оная вечер — казах. — Вися над една чаша цяла нощ.

— Много е потаен — Брейкстоун се изправи и отиде до грамофона. Махна плочата на Айк Куебек, взе пластмасовия вътрешен плик и я пъхна вътре.

— Дюк, искам малко Дюк.

Тръгна покрай лавиците, прокарвайки ръка по албумите, после извади плоча на Елингтън. Със същата недодялана деликатност той постави плочата на грамофона. После намали звука.

— Предполагам, че не си дошъл да ми слушаш записите.

— Не — казах. — Дойдох да ти кажа кой е убил Джеймс Тредуел.