Питър Строб - Гърло

— Баща й спомена нещо, но и той не беше много наясно.

Лицето му се проясни.

— Да, това е правдоподобно. Ако Ейприл се беше преместила някъде, тя щеше да го вземе. Не за да живее при нея, но за да е сигурна, че ще може да се грижи за него. Изглежда той го закъсва вече.

— Казахте, че сте ходили на разходки?

— Ами да, понякога се разхождахме.

— Излизахте да пиете по нещо ли?

Той се замисли.

— Докато още обсъждахме картините, на два-три пъти излизахме да обядваме. Понякога излизахме на разходка с колата.

— Къде ходехте?

Той вдигна ръце и завъртя глава. Попитах го дали му досаждам с въпросите си.

— Не, но е трудно да се отговаря. Не е като да сме го правили всеки ден. Веднъж отидохме до моста и Ейприл ми разказа нещата, които са се случвали в оная кръчма на „Уотър стрийт“, точно до моста.

— Опитахте ли се да отидете там?

Той поклати глава.

— Затворено е, не може да се влиза.

— Тя споменавала ли е човек на име Уилям Рицман?

Той отново поклати глава.

— Кой е той?

— Едва ли е важно.

Дориан ми се усмихна.

— Ще ви кажа за едно място, където ходехме. Дори не знаех, че съществува, докато тя не ми го показа. Знаете ли „Флори парк“, нагоре по „Ийстърн шор драйв“? Има скална плоча, обградена от дървета и надвесена над езерото. Тя обожаваше това място.

— Алън ме заведе там — казах, представяйки си как двамата вървят по пътеката към малката полянка над езерото.

— Значи знаете.

— Да — казах. — Знам. Много е интимно.

— Интимно беше — каза той. Вторачи се в мене за момент, предъвквайки несъществуващите семки, после отново скочи. Занесе чашата в кухнята. Чух го да изплаква чашата и да отваря и затваря хладилника. Върна се с бутилка минерална вода. — Искате ли?

Дориан отиде до масата и сипа вода в чашата си. После отмести една от тубите на няколко милиметра.

— Трябва да се върна към работата си скоро — той сключи ръце около чашата. — Не мога да ви отделя още време, освен ако не искате да купите картина.

— Искам да купя една от картините ви — казах. — Много харесвам работите ви.

— Да не би да се опитвате да ме подкупите?

— Опитвам се да купя една от картините ви — казах. — Мислех си да направя това още от първия момент, в който ги видях.

— Наистина ли? — той съумя отново да се усмихне. — Коя искате?

Ръцете му не трепереха вече и той отиде към картините на стената.

— Мъжете в бара.

Той кимна.

— Да, и аз харесвам тази — той се обърна недоверчиво към мене. — Наистина ли искате да я купите?

Кимнах.

— Ако можете да я опаковате и изпратите.

— Разбира се, че мога.

— Колко искате?

— Боже господи. Въобще не бях мислил за това — той се ухили. — Никой освен Ейприл не ги е дори виждал преди. Хиляда?

— Става — казах. — Имам адреса ви и ще ви изпратя чек от къщата на Джон. Изпратете картината на този адрес — извадих визитка от портфейла си и я подадох на Дориан.

— Наистина много мило от ваша страна.

Казах му, че съм щастлив, че притежавам картината и двамата тръгнахме към вратата.

— Когато се огледахте нагоре-надолу по улицата, преди да ме поканите вътре, мислехте, че Джон може да е с мене, така ли?

Той застина с ръка върху топката на вратата. После отвори вратата, от която внезапно нахлу ослепителна светлина.

— Каквото и да сте правили, приемам го, Брайън — казах. Той имаше вид като че ли искаше да побегне обратно на изкуственото осветление. — Вие страшно сте й помагали.

Дориан потрепери, сякаш през отворената врата бе влязъл зимен повей.

— Нищо повече няма да ви кажа. Не знам какво искате.

— Всичко, което искам от вас, е тая картина — казах и му протегнах ръка. Той се поколеба за миг, преди да я поеме.

След случилото се нямах желание да се върна веднага на „Илай плейс“. Трябваше да оставя всичко да се подреди в ума ми, преди да се върна в къщата на Джон. Удовлетворението от знанието за това, че Боб Бандолайър е убиецът Синята Роза, ме беше напуснало. Преди да се завърне някакво подобно чувство, трябваше да науча кой е убил Ейприл Рансъм. Седях неподвижно зад кормилото на понтиака, докато забелязах, че Дориан наднича към мене през една цепнатина на платнищата.

Потеглих без никаква идея къде да отида. Щях да бъда като Ейприл Рансъм, така си помислих, като Ейприл Рансъм зад волана на нейния мерцедес, с Брайън Дориан на съседното място. Щях просто да карам, накъдето ми хрумне.

Бях отминал не повече от пет преки, когато ми хрумна, че единственото, което бях успял да направя, беше да заменя един призрак с друг. Там, където преди бях виждал намусения призрак на Ейприл Андърхил, сега щях да виждам Ейприл Рансъм.