Питър Строб - Гърло

— И аз съм омагьосан от Дамрош — казах. — Трудно е да не бъдеш. Докато бях във Виетнам, написах на ум два романа, като вторият, „Раздвоеният“, беше изцяло посветен на Дамрош.

Дориан ми отправи син поглед, без да се отмества.

— Трябва да съм разглеждал това момче у Вюияр три или четири пъти, преди наистина да го видя — толкова е дискретно. Отначало човек просто го приема за даденост, но след това начинът, по който те наблюдава, обсебва цялата картина.

Той замълча, борейки се с чувствата си.

— Така започнахме да говорим за Уилям Дамрош и за тия неща. Тя беше въодушевена от идеята за моста, за това, че е бил намерен под мост. Това я възпламени.

Попитах как той се е заинтересувал от историята на Дамрош.

— Слушал съм от баща си за него. Много, много пъти. Били са партньори дълго време. Баща ми не се е разбирал много с първата си жена, така че е прекарвал много време с Дамрош. Мисля, че може да се каже, че го е обичал — казваше, че направил всичко възможно да откаже Бил от пиенето, но не успял, така че започнал да пие с него — той ме погледна откровено. — Баща ми беше алкохолик, но след смъртта на Бил се оправи. През шестдесетте години, когато е на път да се пенсионира, се запознава с майка ми в една бакалия. Тя самата казва, че тя го забърсала. Била е двайсет и пет години по-млада от него, но се оженили и след година съм се получил аз, не съвсем планирано, както разбирам.

Изглеждаше правдоподобно, ако Дориан приличаше на баща си — ако не затлъстееше, жените щяха да се опитват да го забърсват през следващите три десетилетия.

— Баща ви сигурно е бил разстроен от завършека на случая със Синята Роза.

Той ме погледна яростно.

— Какъв завършек? Имате предвид помията във вестниците? Това го подлудяваше. Той насмалко да напусне полицията, но прекалено много обичаше работата си — той се беше успокоил и отново ми отправи откровения, немигащ поглед. — Между другото, той ненавиждаше книгата ви. Казваше, че всичко там е погрешно разбрано.

— Май е така.

— Постъпката ви е безотговорна. Баща ми знаеше, че Бил Дамрош не е убивал никого. Това е било инсценировка.

— Сега знам това — казах.

Дориан усука единия си крак около глезена и отново доби покрусен вид.

— Не трябваше да й споменавам Дамрош. Така се почна всичко.

— Единствените хора, които са знаели какво прави в свободното си време са един-двама брокери в „Барнет“ и полицията.

— Аз й казах да пише до полицейското управление.

— Това би трябвало да даде резултат — казах му какво Пол Фонтейн беше направил за мене.

Лицето му се помрачи от ярост и презрение.

— Тогава значи те са наистина толкова шибани, колкото бяха според баща ми. Трябвало е да й позволят да види архивите — той се вгледа към омазания с боя под за няколко мига. — Баща ми каза, че не му харесва това, което е станало с полицията след пенсионирането му — всички тези нови хора като Фонтейн. Той не харесваше начина им на работа. Не се доверяваше на методите им. С изключение на Майкъл Хоуган. Баща ми смяташе, че Майкъл Хоуган е истински полицай и изпитваше дълбоко уважение към него.

Дориан ме изгледа със съмнение.

— Значи баща ви е бил още жив, когато Фонтейн и Хоуган са постъпили — това, което той описваше, беше естествената неприязън на всеки към блестящите нови попълнения.

— Той е още жив, точка. Баща ми е на осемдесет и пет и е як като вол.

— Ако това ще го утеши, кажете му, че Пол Фонтейн е харесал книгата ми, задето е напълно нелепа.

— Да, ще му го кажа — той ми отправи красива блестяща усмивка. — Но не, мисля, че май няма да го направя.

— Мислите ли, че ще мога да говоря с баща ви?

— Предполагам — Дориан разтърка лицето си и ме погледна неохотно за миг, после се протегна зад края на походното легло и извади тетрадка с телчета и писалка, напъхана в металната спирала. Той отвори на празна страница и написа нещо. После откъсна листа и прекоси пода да ми го подаде.

Беше написано името Джордж Дъбин над един адрес и телефон.

— Джордж Дъбин?

— Това е името му — Дориан отново седна на леглото. — Моето име беше Брайън Дъбин. Мислех си, че никога няма да стана прочут художник с такова име. Франческо Клементе и Брайън Дъбин?! Щом се дипломирах в Университета на Илиной — Милхейвън, смених името си с нещо, което ми звучеше по-добре. Не ми казвайте, че съм бил глупчо. Но можеше да бъде и по-зле — другото име, което ми се въртеше, беше Бомънт Дарси. Предполагам, че по онова време главата ми е била доста декадентско място.