Питър Строб - Гърло

Алън Брукнър е бил толкова раздразнен от неспособността си да прочете ръкописа на Ейприл, че се беше опитал да изхвърли трийсет-четиридесет страници в тоалетната, но това, което беше останало, беше достатъчно, за да оправдае едно отиване до улица „Варни“.

Бях разчитал, че ще успея да намеря мястото, но щом слязох от магистралата, осъзнах, че имам само най-обща представа за разположението му, което беше след гробището „Пайн Нол“, на юг от стадиона. Минах покрай празния стадион и след това покрай портите на гробището, като следях имената на улиците по табелите. В една събота, година-две след смъртта на сестра ми, баща ми ме беше завел на „Варни“, за да си купи детектор на метали, за който бе видял реклама в „Леджър“ — не беше на работа, все още пиеше много и мислеше, че ако мине с детектор на метали по плажовете на източния край, ще събере цяло съкровище. Богатите не си правеха труда да събират двайсет и пет центовите монети, които изпадаха от джобовете им. Всичко това лежеше там и чакаше да бъде събрано от някой хитър предприемач като Ал Андърхил. Той достигна с колата си до „Варни стрийт“ без колебание — отминахме „Пайн Нол“, завихме веднъж, може би още веднъж. Спомнях си улица с магазинчета със знаци на чужд език и с дебели жени, облечени в черно.

Самата „Варни“ си я спомнях като една от малкото милхейвънски махали на по-ниско стъпало от Пигтаун, отрязък от вехти къщи с плоски дървени фасади и тесни прилепнали гаражи. Баща ми ме остави в колата, влезе в една от къщите и се върна след двайсетина минути, триумфиращ с безсмислената си придобивка.

Завих напосоки, отминах три преки, следейки табелите, и се озовах в същото обкръжение на малки магазинчета, което бях видял за пръв път с баща ми. Сега всичките знаци бяха на английски. Макари, наредени на пирамиди, и ножици, окачени на връвчици, изпълваха прашната витрина на магазин, който се наричаше „Идеите на Лулу“. Единствените хора, които можах да видя, седяха на пейката на една обществена пералня до него. Спрях на свободното място до един пикап, пуснах монета в автомата и влязох в пералнята. Една млада жена с прерязани шорти и тениска отиде до стъклената витрина и посочи през къщите към следващата улица.

Отидох зад пералнята, извадих от портфейла си листчето, на което бях записал номера и адреса на Дориан, и набрах номера.

— Вие кой сте? — попита той.

Повторих му името си.

— Говорихме веднъж по телефона, когато се обадихте у Рансъмови. Аз съм този, който ви каза, че тя е умряла.

— О! Помня, че говорихме.

— Казахте, че мога да ви гостувам да поговорим за Ейприл Рансъм.

— Не знам. Аз работя, е, по-скоро опитвам се да работя…

— Аз съм зад ъгъла, при обществената пералня.

— Ами хубаво, елате. Третата къща след ъгъла, с червената врата.

Тъмнокосият блед младеж, когото бях видял на погребението на Ейприл, открехна алената врата на малката кафява къща, наведе се навън, хвърли ми бърз, нервен поглед, след което огледа улицата в двете посоки. Беше облечен в черна тениска и черни джинси. Дръпна се навътре.

— Аз също ви видях там.

Той облиза устни. Имаше хубави сини очи и красива уста.

— Слушайте, нали не сте дошъл да вдигате скандали? Не знам какво точно искате.

— Искам да говоря за Ейприл Рансъм — казах. — Писател съм, четох ръкописа й „Проектът за мост“. Щял е да стане чудесна книга.

— Е какво пък, влизайте — той се отдръпна.

Предната стая беше ателие с платнища по пода, с туби боя и четки в консервни кутии, натрупани по омацана с бои маса, и ниска кушетка. От едната страна имаше големи платна без рамки, наредени с лице към стената, така че се виждаха големите кламери, с които бяха опънати; други картини висяха в неравна редица по срещуположната стена. Отвор в най-отдалечената част на стаята водеше в тъмна кухня. Избелели платнища покриваха двата прозореца в предната част на къщата, а едно по-малко парче плат, което имаше вид на пешкир, беше заковано над кухненския прозорец. В средата на тавана от обикновен кабел висеше запалена гола електрическа крушка. Точно под нея на триножник беше поставено дълго платно.

— Къде намерихте ръкописа й? У Джон ли беше?

— Беше в къщата на баща й. Тя е работила там по него.

Дориан се приближи към масата и започна да изтрива една четка с парче мек плат.

— Това звучи правдоподобно. Искате ли кафе?

— Чудесно би било.

Той отиде в кухнята и наля вода в старомодна метална кафеварка, а аз тръгнах из стаята да разгледам картините му.