Питър Строб - Гърло

— Искате да кажете, че смятате, че той е убил сестра ми?

— Отначало не смятахме така, — каза тя. — Въобще не си мислехме такива работи. Но след това, около седмица по-късно, може би по-малко от седмица — тя погледна към мъжа си, който сви рамене.

— Пет дни — казах. Гласът ми не ми се подчиняваше. Двамата погледнаха към мене и аз се прокашлях. — След пет дни.

— След пет дни, след полунощ звукът на отварянето и затварянето на вратата на къщата ни събуди. След около половин час ни събуди същия звук. И като прочетохме във вестниците на другия ден — когато прочетохме за жената, която беше убита на същото място като сестра ви, започнахме да се чудим.

— Започнахте да се чудите — казах. — А след още пет дни?

— Чувахме същото нещо — отварянето и затварянето на предната врата. След като Дейвид отиде на работа, излязох да купя вестник. И ето отново. Друг човек, музикант, беше убит в самия хотел. Изтичах вкъщи, заключих се в нашия апартамент и позвъних на Дейвид в службата му.

— Да — каза Дейвид. — Но аз казах на Тереза, че не е възможно да се арестува за убийство човек, само защото излиза от къщата си нощем — той изглеждаше по-угнетен от това, което беше казал преди четиридесет години, отколкото от онова, което се беше случило с къщата му през последното денонощие.

— И след още пет дни?

— Същото — каза Дейвид. — Съвсем същото. Още един човек е убит.

— И вие пак не отидохте в полицията?

— Може би щяхме да отидем, макар че бяхме толкова уплашени — каза Тереза. — Но при следващото нападение Бандолайър си беше вкъщи.

— А при случая след това нападение?

— Чухме го да излиза, както преди — каза Дейвид. — Тереза ми каза, ами ако някой друг се е опитал да убие младия лекар? А аз казах, ами ако все същият се е опитал да убие и доктора, Тереза? През почивните дни започнахме да си търсим друго жилище. И двамата вече не можехме да спим в тая къща.

— Някой друг се е опитал да убие доктор Ланг — каза аз. Чувствата ми се опитваха да застигнат ума ми. Мислех си, че има стотици въпроси, които бих искал да задам на тези хора. — А какво си помислихте, след като следователят беше намерен мъртъв?

— Какво си помислих? Нищо не съм мислил. Почувствах облекчение — каза Дейвид.

— Да, огромно облекчение. Защото изведнъж всички знаеха, че това е той. Но по-късно…

Тя хвърли поглед към мъжа си, който кимна тъжно.

— Усъмнихте ли се?

— Да — каза тя. — Все още си мислех, че може би някой друг се е опитал да убие доктора. А и единственото лице, което бедният полицай е имал причини толкова да мрази, беше този ужасен мъж, касапинът от „Мъфин стрийт“. И това, което си помислихме, това, което двамата с Дейвид си помислихме…

— Да? — казах.

— … беше, че господин Бандолайър е убивал хора, защото го бяха уволнили от хотела. Той можеше да направи такова нещо, способен беше на това. Хората не значеха нищо за него. И освен това, разбира се, розите.

— Какви рози? — възкликнахме двамата с Джон почти едновременно.

Тя ме погледна изненадано.

— Нали казахте, че сте ходил до къщата?

Кимнах.

— Не видяхте ли розите пред къщата?

— Не — усетих, че сърцето ми започва да блъска.

— Господин Бандолайър обожаваше розите. Във всеки свободен момент беше в предния двор и се грижеше за тях. Човек би помислил, че са му като деца.

Тук времето трябваше да спре. Небето да почернее. Трябваше да блесне светкавица и да се раздаде гръм. Нищо подобно не стана. Аз не припаднах, не скочих на крака, не преобърнах масата. Информацията, която бях търсил, съзнателно или несъзнателно, през целия си живот, току-що ми беше дарена от една белокоса жена по памучна блуза и сини джинси, която я бе знаела в продължение на четиридесет години, но единственото, което се случи, беше, че и двамата вдигнахме чашите си и отпихме още малко от димящото кафе.

Знаех името на човека, който бе отнел живота на сестра ми — беше ужасното човешко същество, което се казваше Боб Бандолайър, Злият Боб, битовият нацист — може би никога нямаше да мога да докажа, че Боб Бандолайър е убил сестра ми, или че той е бил мъжът, който се е наричал Синята Роза, но възможността да се докаже това изглеждаше съвършено незначителна в сравнение с удовлетворението от научаването на името му. Знаех името му. Усещах се като гонг, по който са ударили.

Погледнах през прозореца. Децата, които се бяха търкаляли надолу по хълма, сега се катереха нагоре през гъстата трева с протегнати към родителите си ръце. Тереза Сънчана се протегна и постави хладната си ръка в моята.