Питър Строб - Гърло

— Насилник — каза Дйвид. — Вечно крещеше, вечно викаше.

— Сега бихме знаели какво да направим — каза тя. — През ония години мислехме, че никой няма да ни повярва.

— И нямате никакви съмнения относно това, че той е убил жена си?

Дейвид поклати глава категорично, а Тереза каза:

— Ще ни се да имахме — тя взе кафето си и отпи. — Жена му се казваше Анна. Беше красива жена, руса, много тиха и стеснителна. Той не й позволяваше да разговаря с никого. Не искаше хората да знаят, че я бие — очите й отново срещнаха моите. — Особено в края на седмицата, когато беше пиян.

— Пияница — каза Дейвид. — В почивните дни пиеше дори повече от обикновено. С това почваха крясъци, крясъци, крясъци. И те ставаха по-силни и по-силни, след което започваха писъците.

— Срещах Анна в задния двор, когато простирахме прането. По нея имаше толкова белези. Понякога не можеше да вдигне ръцете си от болка.

— Пребил я е до смърт, така ли? — попитах.

Тя кимна.

— Една вечер, мисля, че беше през октомври, чухме виковете, ругатните. Тя плачеше така мъчително. Той започна да троши мебели. Бяха в спалнята си, точно под нашата. Тоя боботещ глас, който я ругаеше. Продължи дълго, после изведнъж спря. Настана тишина — тя хвърли поглед към мъжа си, който кимна. — Скандалите им обикновено свършваха с това, че тя плачеше, а господин Бандолайър, Боб, се успокояваше и… й пееше нещо. Този път шумът просто престана — тя гледаше надолу към масата. — Усетих, че ми призлява.

— Не слязохте ли долу? — попита Джон.

— Не — каза Дейвид. — Боб не позволяваше.

— Какво направи той, извика ли линейка? — попитах.

Тереза поклати глава енергично.

— Мисля, че Анна е била в кома. На другата сутрин той сигурно я е сложил в леглото и е изчистил стаята.

Това описание беше толкова близко да случилото се с Ейприл Рансъм, че аз хвърлих поглед да видя как Джон го приема. Той се беше навел напред, опрял брадичка на ръката си, и спокойно слушаше.

— Повече не видяхме Анна. Той започна да пере. Накрая започна да пере чаршафите й всяка вечер, защото всяка сутрин ги виждахме на въжето. От апартамента им започна да се надига някаква миризма. Тази миризма ставаше все по-лоша и по-лоша и най-сетне един ден аз го спрях и го попитах за Анна. Той каза, че е болна и се грижел за нея.

Дейвид се размърда.

— Тереза ми каза, че той си стои в къщи по цял ден и аз се разтревожих при мисълта, че жена ми е сама в къщата с тоя… с тоя луд.

— Но аз нямах проблеми, мене той не ме закачаше.

— Значи Бандолайър е стоял вкъщи по цял ден? — попитах.

— Мисля, че са го били уволнили.

— Да — казах. — По-късно работодателят му го взема отново, понеже е добър в работата си.

— Мога да си представя — каза Тереза. — Всичко е ставало по часовник — тя поклати глава и отново отпи от кафето си. — Един ден не можахме да издържим непрестанната мисъл за това, което се случва долу. Дейвид почука на вратата им и когато тя се отвори, видяхме чак до спалнята им — и тогава със сигурност знаехме.

— Да — каза Дейвид.

— Лицето й беше покрито с кръв. Вонеше на… на разложено. Това беше. Той не е знаел, че трябва да я обръща в леглото и й бяха излезли рани от залежаване. Чаршафите й бяха мръсни. Той се показа с крясъци на уста и ни нареди да се прибираме горе.

— Скоро след това у тях дойде лекар — каза Дейвид. — Ужасен лекар. Знаехме, че е мъртва.

— Мислех си, че най-сетне е разбрал, че тя умира, и е повикал медицинска помощ. Но Дейвид се оказа прав. Малко след като лекарят напусна, дойдоха двама мъже и я отнесоха. Беше покрита с чаршаф. Нямаше некролог, нямаше погребение, нищо.

Тереза подпря глава на ръката си като Джон и се обърна да погледне навън през големия блестящ прозорец. Тя въздъхна, отстранявайки се от спомените си, облегна се назад и отметна с ръка косата от челото си.

— Не заехме какво може да последва. Беше ужасен период. Господин Бандолайър имаше някаква работа, защото излизаше някъде, облечен в костюм. Мислехме си, че полицията ще го потърси. Дори лекар така ужасен като оня, който беше дошъл в техния апартамент, би трябвало да разбере как е умряла госпожа Бандолайър. Но нищо не се случваше и нищо не се случваше. След това нещо се случи, господин Андърхил. Но то нямаше нищо общо с нашите очаквания.

Тя отново ме погледна.

— Сестра ви е била убита близо до хотел „Сейнт Олиун“.

Макар че през целия си разказ тя ме бе водила към това да направя тази връзка, все още не бях сигурен, че я разбирам. Бях заинтригуван от Боб Бандолайър, но главно като източник на информация и само на второ място заради самия него, ето защо следващият ми въпрос беше изпълнен със съмнения.