Питър Строб - Гърло

— Човекът ни спаси живота, наистина ни спаси, така че не можем да гледаме прекалено трагично на това, което стана с къщата. Нали, Дейвид?

Тя беше говорителката им пред обществото и той се съгласи.

— Разбира се, не можем да гледаме прекалено трагично.

— Ще живеем във фургон, докато си построим нова. Ще го сложим отпред на поляната, като циганите.

— В Елм Хил ще са във възторг от това — каза Джон.

— В хотел ли ще отседнете нощес? — попитах.

— У сестра ми. Тя и мъжът й се преместиха в Елм Хил години преди нас — затова дойдохме тук. Когато си купихме къщата, тя беше единствената на тази улица. Навсякъде около нас бяха ниви.

Следващите ни въпроси извлякоха информацията, че бяха дошли в Милхейвън от Югославия, където в началото на брака си те бяха давали под наем стаи на туристи, докато Дейвид завърши висше образование. Бяха се преместили в Америка в навечерието на войната. Дейвид беше изкарал курсове за счетоводител и в крайна сметка беше получил работа в „Галакс корпорейшън“.

— „Галакс корпорейшън“ ли? — спомних се как Тереза беше казала „това момче Драгонет“. От лявата ни страна слънчевата светлина превръщаше половината от повърхността на езерото в застинало златисто. По позлатената вода на двойки плуваха диви патици. — Значи сте познавали Уолтър Драгонет?

— Той постъпи в моя отдел една година преди да се пенсионирам — каза Дейвид. Не пожелах да задам въпроса, който отново и отново се задава на всеки, притежаващ макар и най-слаба връзка с някоя прославена или печално известна личност. По същия начин постъпи и Джон. За няколко мига се възцари мълчание.

Наруши го Тереза.

— Дейвид беше потресен, когато научихме.

— Привързан ли бяхте към него?

— Някога си мислех, че съм привързан към него — той се прокашля. — Той се държеше като възпитан младеж. Но след три-четири месеца започна да ми се струва, че Уолтър не съществува. Тялото му беше там, беше вежлив, гледаше си работата, при все че понякога закъсняваше, но никога не присъстваше.

Минахме покрай ниската сграда на общината. До един завой на пътя се виждаше да се възвишава в слънчевата светлина голият хълм, който бе дал името на предградието. По сивите пътеки, които разсичаха зелената му трева, блещукаше слюда.

— Не мислите ли, че те страдат, хората от тоя вид? — попита Тереза.

Гласът й ме стресна като ехо от моя собствена полуосъзната мисъл. Щом тя проговори, знаех, че съм съгласен с нея — вярвах в принципа, продиктувал думите й.

— Не — отсече мъжът й. — Той не беше жив. Ако не си жив, не чувстваш нищо.

Преместих главата си, за да видя Тереза в огледалцето. Тя се беше обърнала към мъжа си и нейният поразително изваян, категоричен профил стоеше изрязан като профил върху монета. Тя извърна поглед, за да срещне моя в огледалото. Усетих вълна от взаимно разбиране.

— Какво мислите вие, господин Андърхил?

Извърнах погледа си, за да проверя какво е уличното движение, преди да свия към паркинга на малкия търговски център.

— Видяхме част от разпита му — казах. — Каза, че някакъв съсед блудствал с него, когато бил малко момче. Така че да, мисля, че е страдал някога.

— Това не е оправдание — каза Дейвид.

— Не — въздъхна Тереза. — Не е оправдание.

Спрях на едно свободно място и Дейвид й каза нещо на езика, на който си бяха говорили в гаража. Това, което той каза, завърши с думата Тресих. Изписвам думата така, както мога. Тя беше променила името си заради хора като мене и Белнапови.

Излязохме от колата.

Джон каза:

— Ако това, което си казахте, е прекалено лично, за да бъде споделяно, кажете ми, че е така, но аз не мога да не чувствам любопитство.

— Беше… — Дейвид спря и безпомощно повдигна ръце.

— Мъжът ми спомена колко ужасно е това, че животът ни срещна с двама убийци — същото мощно съчувствие се излъчи от нея, право към мене. — Докато живеехме на горния етаж на господин Бандолайър, той уби жена си.

— Не знаехме какво да правим — каза Тереза. Върху стъклената маса между нас димяха чаши кафе. Аз и тя седяхме до прозореца, който гледаше към паркинга, Дейвид и Джон седяха един срещу друг. Две деца се търколиха по дългия хълм оттатък улицата, превъртайки се през тревата с размахани ръце и крака.

— Толкова се страхувахме от този човек. Дейвид е прав. Беше като нацист. А ние бяхме толкова отскоро в Америка, че вярвахме, че той може да ни прати в затвора, ако се оплачем в полицията. Живеехме в неговата къща, не знаехме какви права има той върху нас.