Питър Строб - Гърло

— Ще ви бъда благодарен и за най-нищожната помощ — казах. — Разбирам, че ви се натрапвам.

Джон се беше облегнал на предницата на понтиака, вторачен в разрухата.

— Имаме толкова много работа — каза мъжът. — Това не е важно, да се говори за тази личност.

— Вчера някой ме проследи до тук от Милхейвън — обърнах се аз към нея. — Зърнах го за миг. Когато прочетох за къщата ви в тазсутрешния вестник, зачудих се дали експлозията е била наистина случайност.

— Какво имате предвид — господин Сънчана се върна настръхнал към жена си и мене. Косата му имаше вид на четка и в бялото на очите му се забелязваха червени нишки. — Защото вие сте идвал тук, някой ни е сторил това ужасно нещо? Това е смешно. Кой би направил това?

Жена му остана безмълвна за известно време. После се обърна към мъжа си:

— Нали каза, че имаш нужда от почивка?

— Сър — каза Дейвид, — не сме виждали и не сме разговаряли с господин Бандолайър от десетилетия.

Той прокара пръсти през косата си, от което тя щръкна още повече.

Жена му отново се обърна към мене.

— Защо ви интересува толкова?

— Помните ли убийствата на Синята Роза? — попитах. Ирисите в черните й очи се присвиха. — Търсех информация, която да има нещо общо с тези убийства, и неговото име изниква във връзка с хотела „Сейнт Олуин“.

— А вие какъв сте? Полицай? Частен детектив?

— Писател съм — казах. — Но това е въпрос, който ме интересува лично. Както и моя приятел — представих Джон, който се приближи да кимне на Сънчана. Те почти не го погледнаха.

— Защо ви интересува лично?

На можех да разбера какво става. Тереза и Дейвид Сънчана бяха застанали пред мене, Дейвид с някаква отегчена нервност, която предполагаше предварително знание за всичко, което смятах да му кажа. Жена му изглеждаше като настръхнало куче-птичар.

Може Дейвид Сънчана и да знаеше какво ще кажа аз, но аз не знаех.

— Преди много време написах роман за убийствата на Синята Роза — казах. Дейвид погледна към къщата, а Тереза се намръщи. — Там последвах основните факти, както се смяташе, на случая и изкарах детектива убиец. Но не знам дали някога съм вярвал в това. Преди около седмица господин Рансъм ми се обади, след като някой беше почти убил жена му и беше написал Синя Роза до тялото й.

— Ах — каза Тереза. — Толкова съжалявам, господин Рансъм. Четох във вестниците. Но не беше ли я убило това момче, Драгонет? — тя хвърли поглед към съпруга си и лицето му се стегна.

Обясних им за случая с Драгонет.

— Не можем да ви помогнем — каза Дейвид. Тереза се обърна към него намръщено и отново ме погледна. Все още не ми беше ясно какво става, но знаех, че трябва да продължа да говоря.

— Имам си своя причина да се опитвам да намеря стария убиец Синята Роза — казах. — Мисля, че това е убиецът на сестра ми. Тя беше убита пет дни преди първата жертва, която му се приписва, и то на същото място.

Джон отвори уста и веднага пак я затвори.

— Имаше случай с малко момиченце — каза Тереза. — Помниш ли, Дейвид?

Той кимна.

— Ейприл Андърхил — казах. — Беше деветгодишна. Искам да знам кой я е убил.

— Дейвид, момиченцето е била негова сестра.

Той промърмори нещо, което прозвуча като немски, завъртян наобратно.

— Има ли някъде в Елм Хил място, където мога да ви почерпя по едно кафе?

— Има едно кафене в кварталния център — каза тя. — А, Дейвид?

Той хвърли поглед към часовника си, после отпусна ръка и внимателно, почти със страх разгледа лицето ми.

— Трябва да се върнем след един час, за да се срещнем с хората от компанията — каза той. Жена му докосна ръката му и той й кимна почти незабележимо.

— Ще оставя моята кола в гаража — каза Дейвид. — Тереза, би ли прибрала здравата лампа?

Направих движение към лампата зад волвото, но той каза:

— Тереза ще го направи.

Той влезе в колата. Тереза ми се усмихна и отиде да вземе лампата. Мъчително бавно, той вкара комбито в дървения гараж. Тя го последва вътре, остави лампата в един ъгъл и застана до колата. Двамата проведоха разговор шепнешком, преди той да излезе от колата. Докато идваха към мене, очите на Тереза не слизаха от лицето ми.

Джон им отвори задната врата на понтиака. Преди да влязат, Дейвид извади бяла носна кърпичка от джоба си и избърса саждите от брадичката на жена си.

Като по предварителна уговорка, двамата Сънчана не споменаха нито някогашния си хазяин, нито Синята Роза, докато бяхме в колата. Тереза разказа по какъв чудотворен начин полицаят се беше появил сред дима и ги бе изнесъл през прозореца на спалнята.