Питър Строб - Гърло

— Добре де. Прахосвай ми бензина.

Спрях на една бензиностанция и напълних резервоара преди да се върна на магистралата изток-запад.

„Плъм бароу лейн“ се пресичаше с „Бейбъри“ на един ъгъл, където висока сива сграда в колониален стил, която приличаше повече на адвокатска кантора, отколкото на къща, доминираше над кибритената кутийка оттатък улицата. Това, което бяхме видели в кръчмата, ни караше да възприемаме Елм Хил като грозен и заплашителен.

Къщите и техните табели, колосални пощенски кутии и добре окосени морави, се изправяха към улицата безоки като сградите по „Хърейшо стрийт“. Биха могли да се окажат необитаеми като тях. Вратите на гаражите бяха прилепени към асфалтираните алеи чрез дистанционно управление. Освен нашата, не се виждаше никаква друга кола. Възможно беше ние с Рансъм да сме единствените хора в Елм Хил.

— Сигурен ли си, че знаеш къде отиваш?

Това беше първото изречение, което Рансъм произнасяше, откакто ме беше поканил да му прахосвам бензина, и то имаше вид на недоволно ръмжене, отправено към страничното стъкло. Бе извъртял целия си торс, за да постави глава върху дясното си рамо.

— Това е тяхната улица — казах.

— Всичко изглежда еднакво — той пренасочи гнева си към пейзажа. Беше, разбира се, прав: всички улици на Елм Хил наистина изглеждаха еднакви.

— Ненавиждам тези безмозъчни градове-играчки.

Миг по-късно:

— Слагат имената си по табелите, за да не си сбъркат къщата, като се прибират вечер.

След нова пауза:

— Знаеш ли срещу какво възразявам? Толкова е грозно.

— Ще те закарам вкъщи и ще се върна тук сам — казах и той млъкна.

От предходния ъгъл къщата изглеждаше почти неповредена. Жена по джинси и сива блуза буташе кашон отзад на старо синьо волво-комби, което бе спряно върху коловозния път към гаража. Зад нея върху тревата имаше висока закривена лампа, завършваща с бял глобус. Късата бяла коса на жената блестеше на слънцето.

Изкарах понтиака върху коловоза и спрях зад волвото. Джон пъхна колта под седалката си. Жената се отдалечи от комбито и хвърли поглед към къщата, преди да ни доближи. Когато излязох от колата, тя се усмихна със срамежлива, почти печална усмивка. Помислила си беше, че сме от пожарната или от застрахователната агенция и направи жест към къщата.

— Ето я.

Лек, неопределен европейски акцент провлачваше гласа й.

— Нямаше да е толкова зле, ако експлозията не беше засегнала целия под чак до спалнята.

Хубостта, която старите й съседи бяха споменали, все още личеше по кръглото й лице под шапката от бяла коса. Саждена черта беше изцапала брадичката й. Тя избърса ръцете си о джинсите и пристъпи напред, за да поеме ръката ми с леко, прямо ръкостискане.

— Много беше страшно, но се оправяме.

От верандата слезе слаб мъж със скулесто лице и корона от сивееща коса. В ръцете си носеше купчина сгънати дрехи. Каза, че веднага ще дойде, отиде до волвото и бутна купчината дрехи до кутията.

Джон застана до мене и госпожа Сънчана се обърна заедно с нас, за да погледне пораженията върху къщата си. Експлозията беше съборила стените на кухнята и покривът се беше сринал в пламъците. От бъркотията стърчаха покривни плочи, извити като листа, и дървени греди. До стената на почернялата всекидневна се виждаха овъглени мебели. Блещукащ хаос от счупени стъкла и порцелан покриваше килнатия под на всекидневната. От развалините лъхаше тежката, погребална миризма на изгорял плат и влажна пепел.

— Надявам се, че ще можем да спасим онези части от къщата, които не са рухнали — каза господин Сънчана. Той говореше със същия лек, напевен акцент като жена си, но не така идиоматично. — Какво е вашето мнение?

— Най-добре ще е да обясня първо — и аз им казах името си. — Оставих ви бележка вчера, в която казвах, че искам да говоря с вас за някогашния ви хазяин на Шеста южна улица, Боб Бандолайър. Разбирам, че това е ужасен момент за вас, но ще съм ви много благодарен, ако можете да ми отделите макар и съвсем мъничко време.

Господин Сънчана се отдалечи, клатейки глава, още преди да съм преполовил тази малка реч, но жена му остана с мене до края.

— От къде знаете, че сме живели там?

— Разговарях с Франк и Хана Белнап.

— Тереза — каза мъжът. Той стоеше пред разрушената веранда и обгорената предна врата. Посочи развалините.

— Намерих бележката ви, когато се върнахме вкъщи, но беше след десет часа и си помислих, че е твърде късно да звъним.