Питър Строб - Гърло

— Справедливост за всичко! Справедливост за всички!

Гълъбите се поклащаха върху СКУЗ ДУФАЙ и УБИЙ МА СМРТ.

С периферното си зрение долових бяло сияние и се обърнах към него — ослепителната светлина заливаше като прожектор една гургулица, застанала напълно неподвижно върху асфалта.

Погледнах към бялото, лишено от светлосенки лице на Рансъм над покрива на колата.

— Може би някой е извадил тези страници от досието.

— Защо?

— За да не ги види Ейприл. За да не ги видим ние. За да не ги види никой никога.

— Какво ще кажеш да се опитаме да проникнем в това място, преди шествието да се разпадне? — попита Рансъм.

Джон отвори остъклената врата и започна да се бори с топката на дървената. След това блъсна вратата с рамо.

Извадих револвера и застанах зад него. Той отново се мъчеше с топката. Приближих се и видях, че дърпа стоманен катинар. Бутнах го и насочих дулото в ключалката.

— Леко, приятел — Джон избута дулото с пръст. Върна се при колата и отвори багажника. След един мъчителен промеждутък, който навярно е бил по-кратък, отколкото ми се видя, той затвори капака и се върна с дръжката на крик. Отдръпнах се и Джон пъхна пръчката в катинара. След това извади пръчката, докато катинарът не спря, и натисна силно върху горната част на пръчката. Лицето му се сгърчи и раменете му са изпънаха в лененото сако. Лицето му стана мораво. Аз бутнах нагоре долната част на пръчката. Нещо помежду ни омекна като маджун и катинарът се счупи.

Джон залитна напред, а аз почти се сринах назад. Той хвърли пръчката, издърпа счупения катинар и го остави върху бетона до дръжката на крика.

— Какво чакаш? — каза той.

Бутнах вратата и влязох в кръчмата „Грийн уоман“.

Стояхме в почти празно помещение. На отсрещната стена имаше стълбище с перила, което отвеждаше нагоре. Кафява пластмасова кушетка с нарязана тапицерия стоеше срещу него, а от лявата ми страна имаше бюро. Разнищен зелен килим покриваше пода. На отсрещната стена имаше още една врата. Джон затвори вратата и по-голямата част от светлината в стария офис изчезна.

— Тук ли видя Рицман да вади нещата от колата си? — попита Джон.

— Колата му беше паркирана отстрани на сградата и предната врата беше отворена.

Нещо над нас прошумоля и двамата вдигнахме поглед към надупчените греди на тавана.

— Искаш ли да огледаш отпред, а аз да се кача горе?

Кимнах и Рансъм тръгна към стълбите. После спря и се извърна. Знаех какво мисли. Извадих колта от колана си и му го подадох с дръжката напред.

Той понесе пистолета към стълбището. Когато стъпи на първото стъпало, направи ми знак да вървя. Пресякох празния офис и отворих вратата към междинната част на сградата.

Дълъг дървен тезгях заемаше средата на помещението. Очуканите тенекиени мивки и друг метален тезгях заемаха насрещната стена. Някога към дебелите дървени подпори върху грубите гипсови стени са били прикрепени шкафове. Счупените тръби, които стърчаха от пода, бяха докарвали газ за печките. Лъч масленожълта светлина падаше върху отсрещната стена. На горния етаж Рансъм отвори скърцаща врата.

Вход без врата водеше към залата за гостите. Около краката ми се разлитаха дебели вълма прах.

Застанах на входа и огледах старото помещение на кръчмата. Оцветеният прозорец затъмняваше деня и го превръщаше в облачен ноемврийски следобед. Точно срещу мене беше извитият край на дългия бар с широк отвор под една панта, така че барманът да може да повдигне нагоре част от дървото. Високи чучури с орнаменти, завършващи като глави на животни и птици, бяха наредени по протежение на бара.

Празни сепарета, неуместни като черковни пейки от седемнайсети век, бяха наредени до стената от дясната страна. Дебел килим прах покриваше пода. Видими като отпечатъци в сняг, двойка следи от стъпки водеше към и после се отдалечаваше от един малък участък върху пода близо до сепаретата. Преминах през отвора на входа. Когато погледнах надолу, видях малки стъпки с дълги пръсти, отпечатани върху прахта.

Завладя ме чувството, че съм се изправял вече на по-ранен етап от живота си пред точно такава празнота. Направих още една крачка напред и чувството се засили, сякаш времето се разпадаше около мене. Някаква смътна музика, която някога бях познавал, но вече не знаех каква е, зазвуча тихо в главата ми.

Мраз прониза тялото ми.

И тогава видях, че в празното помещение има още някой и замръзнах от ужас. Едно дете стоеше пред мене върху прашния под и ме наблюдаваше със страховита, отчетлива подкана. Водата струеше под обречените брястове на „Ливърмор авеню“ и заливаше умиращи мъже, които крещяха сред обезобразени трупове във воняща зелена пустош. Бях го виждал вече, отдавна-отдавна.