Питър Строб - Гърло

Кимнах.

— Това е просто подсигуровка.

Запалих колата, но не свалях очи от него.

— Като при Рицман?

— Там сбърках — той се ухили и аз изключих двигателя. Той вдигна ръце, с дланите навън. — Честна дума, не трябваше да го правя, съжалявам. Хайде, Тим.

Запалих отново.

— Моля те, не прави това пак. Никога.

Той клатеше глава и наместваше сакото около извитата бивна на дръжката.

— Представи си обаче, че някакъв тип влезе, докато сме там. Няма ли да си по-спокоен, ако знаеш, че имаме малко огнева мощ?

— Ако беше в мои ръце, може би.

Джон безмълвно отвори сакото си, извади пищова от панталона си и ми го даде. Оставих го на седалката до мене и го усетих неудобно да притиска бедрото ми. Когато спрях на червено, го взех и затъкнах дулото от лявата страна на колана си. Светна зелено и аз рязко потеглих.

— За какво Алън си е купил пистолет?

Джон ми се усмихна.

— Ейприл му го купи. Знаеше, че държи много пари в къщата, въпреки нейните усилия да внася парите в банка. Предполагам, че си е мислила, че ако в къщата влезе крадец, достатъчно е Алън да размаха това оръжие и той ще си плюе на петите.

— Ако е смятала той просто да го размахва, не би трябвало да му купува патрони.

— Тя не му е купувала — каза Джон. — Тя просто му е казала да насочи пищова във всеки, който разбие къщата. Веднъж миналата година, когато тя беше заминала, Алън се обади много раздразнен, задето Ейприл не му се доверявала достатъчно, та да му даде патрони, той можел да се оправя с пистолет по-добре от мене…

— Ами! — Алън Брукнър нямаше вид на човек, който би прекарвал времето си в стрелба.

— Ако искаш, вярвай. Както и да е, той ме въртя на шиш, докато най-сетне се предадох и го заведох в един магазин на „Сентрал дивайд“. Той купи две кутии с халосни патрони. Не знам дали е казвал това на Ейприл, но аз не съм.

Докато карах по „Хърейшо стрийт“, до нас достигнаха далечни звуци от „Илиной авеню“ и от отвъдната страна на реката. Гласове, които крещяха лозунги по мегафони, се възвисяваха над смесица от възгласи и дюдюкания.

Погледнах на юг към „Илиной“ на следващото кръстовище. Голяма тълпа хора, някои от тях размахващи лозунги, бяха запълнили булеварда. Натруфен и далечен като рицар в доспехи, конен полицай с каска за безредици премина покрай нас. Щом пресякох улицата, шествието отново се превърна в далечна глъчка.

Жилищните сгради покрай този участък от „Хърейшо стрийт“ изглеждаха необитаеми. Тук-там мъже седяха и пиеха бира в паркирани коли.

— Прегледа ли досието? — попитах.

— Странна работа, нали?

— Да, въобще не са попитали кой е бил уволняван напоследък.

— Нима не си забелязал? Хайде де! — той се изпъна на мястото си и се вторачи в мене, за да разбере дали просо се преструвам на невнимателен. — Кой е човекът, с когото най-вече би трябвало да са разговаряли? Кой е знаел за „Сейнт Олуин“ повече от когото и да било друг?

— Баща ти.

— Но те са говорили с баща ми.

Спомних си това и опитах с друго име.

— Гренрой Брейкстоун, но аз четох и неговите показания.

— Не мислиш.

— Кажи ми ти тогава.

Той стоеше извит на една страна, вгледан в мене с вбесяваща усмивчица на лицето.

— Няма показания от прочутия Боб Бандолайър. Не е ли малко нещо странно това?

— Сигурно бъркаш — казах.

Той изсумтя.

— Сигурен съм, че четох за Боб Бандолайър в тези показания.

— Споменават го другите отвреме-навреме. Но той не е работил в хотела по времето на убийствата. Така че Дамрош — изглежда Бандолайър въобще не му е минал през ума.

Мостът беше точно пред нас и аз свих наляво по „Уотър стрийт“. На петнайсетина метра кръчмата „Грийн уоман“ стоеше върху бетонната си плоча срещу жилищните сгради. Върху драсканиците се разхождаха, поклащайки се, гълъби.

На три метра от предната страна на бара една петметрова секция от бетонната плача се спускаше плавно към пътя. Гълъбите се разпляскаха и разлетяха под гумите ми. Преминах бавно от лявата страна на бара. Втората, по-издигната част от кръчмата завършваше в плоска стена с вградена навътре врата.

Минах откъм задната страна на сградата и се мушнах зад нея. Задната стена беше покрита с насмолена хартия. Над задната врата върху високата сляпа фасада имаше два прозореца. Двамата с Рансъм полека затворихме вратите си. Сега вече почти достигнала до моста на „Илиной авеню“, невидимата поради завоя река и поради подобните на затвор стени на една изоставена фабрика, армията се придвижваше. Един напорист, боботещ глас изрева: