Питър Строб - Гърло

Джон се наведе да изключи телевизора.

— Мислех си, че ще се върнеш преди да почне това — той забеляза дебелата папка в ръката ми. — Какво носиш, друга част от досието ли?

Оставих папката до телефона му.

— Ръкописът на Ейприл през цялото това време е бил у Алън.

Той взе зеленото сако от канапето и го облече.

— Сигурно си го прегледал, значи.

— Разбира се — казах, отваряйки обърнатия ръкопис на последните страници. Бях прегледал само нещо, което изглеждаше като да е първата глава на „Проектът за мост“, и се чудех какво е написала Ейприл накрая. През гърба на страницата смътно се виждаше нещо като герб на писмо и, любопитен, аз взех листа и го обърнах. Беше бланка за писмо с името и адреса на Ейприл. Писмото носеше дата отпреди около три месеца и беше адресирано до шефа на полицията Ардън Вес.

Джон се приближи до мене откъм всекидневната, намествайки лененото сако.

В писмото се обясняваше, че Ейприл Рансъм има желание да напише студия, която ще засяга убийствата на Синята Роза отпреди четиридесет години и че тя се надява Вес да й даде разрешение да работи с оригиналните полицейски архиви по случая.

Обърнах следващото писмо, което носеше дата от две седмици по-късно и което изразяваше същото желание с малко по-силни изрази.

Под него имаше писмо, адресирано до сержант Майкъл Хоуган и с дата пет дни след второто писмо до Ардън Вес. Ейприл молеше сержанта да й помогне в проучванията й — шефът на полицията не беше отговорил на молбите й, но ако сержант Хоуган изпитваше някакъв интерес към това презанимателно ъгълче от историята на Милхейвън, госпожа Рансъм би му била много благодарна. Искрено ваша.

Следващото писмо до Майкъл Хоуган, в което се изказваше съжаление относно може би лошите маниери на авторката, но се изразяваше надежда за възможността те да бъдат компенсирани от нейното желание да отдели от собственото си време, за да се опита да открие четиридесетгодишното досие в какъвто там склад се държеше то.

— Хоуган е знаел, че тя се интересува от случая на Синята Роза — казах. Джон четеше писмото през рамото ми. Той кимна. — Тоя човек добре си крие картите, как мислиш?

Джон застана до мене и обърна следващата страница, също писмо. То беше до Пол Фонтейн.

Драги инспектор Фонтейн,

Обръщам се към вас, водена от нещо като отчаяние, след като не успях да получа отговор от началника на полицията Вес и от сержант Майкъл Хоуган. Аз съм историчка-любителка, чийто последен проект за проучване се отнася до историята и произхода на моста на „Хърейшо стрийт“, кръчмата „Грийн уоман“ и, наред с други неща, връзката на тези две места с убийствата на Синята Роза, които са извършени в Милхейвън през 1950 година. Много бих искала да се запозная с оригиналния архив на случая на Синята Роза и вече изразих своята абсолютна готовност да потърся досието сама, където то е поставено.

Инспектор Фонтейн, пиша на вас, тъй като знам бляскавата ви репутация като следовател. Ще можете ли да разберете, че аз също се занимавам с разследване — разследване, което води назад в едно необикновено време? Надявам се, че поне вие ще ме удостоите с отговор.

— Прелъстява го — каза Джон. — Ваша, с надежда? Ейприл никога не би говорила така.

— Мислиш ли, че тя може да е влизала в „Грийн уоман“?

Той се изправи и ме погледна.

— Почвам да се чудя дали въобще някога съм бил квалифициран да отговарям на подобни въпроси — той вдигна ръце. — Всъщност, въобще не съм знаел над какво точно работи.

— Мисля, че и тя не е знаела — казах. — Това изследване се оказва само отчасти историческо.

— Никога не й стигаше — каза Джон, пристъпвайки към мене. — Това е истината. Не й стигаше да е звездата на „Барнет“, не й стигаше да пише това, което и други биха написали, не й стигаше… — той стисна устата си и погледна мрачно към ръкописа. — Хайде да отиваме в града, преди проклетото шествие да е свършило.

Той отвори вратата и изхвърча навън. Щом влезе в колата, постави ръка на бедрото ми и глава на коляното ми и се протегна под седалката ми.

— Не — казах.

— Да — той се изправи с револвера в ръка. — Неприятно ми е да го казвам, но може да имаме нужда от това.

— Тогава не разчитай на мене.

— Хубаво, ще отида сам — той се облегна назад, прибра корем и затърка патлака в панталона си. После погледна към мене. — И аз не мисля, че ще имаме нужда от пищов, Тим. Но ако срещнем някого, искам да имам нещо, на което да разчитам. Не искаш ли и ти да огледаш мястото?