Питър Строб - Гърло

Ейприл Рансъм внушаваше, че богът, който се бе появил от жиците, говореше най-ясно през живота и смъртта на Уилям Дамрош, чието първоначално име беше Карлос Розарио. Като невръстно дете той е бил отнесен в основата на моста на „Хърейшо стрийт“ от майка си, която е била повикана там от убиеца си.

През седмиците след откриване на живото бебе и на мъртвата млада жена върху замръзналия бряг под „Грийн уоман“, пишеше Ейприл, старата легенда за крилатия мъж са възродила, но променена така, че да обхване разказа за смъртта на Кармен Розарио: този път ангелът бил як и червендалест, а не изнемогващ от старост, златната му коса се развявала от тъмния февруарски вятър и той убил, вместо да бъде убит.

Откъде беше научила Ейприл, че старата легенда се е завърнала? На втората неделя след откриването на детето, две милхейвънски църкви, методистката „Матиас Авеню“ и презвитерианската „Маунт Хореб“, бяха обявили проповеди със следните заглавия: „Ангелът на смъртта, очистителят на грешниците“ и „Завръщането на Уриел“. Една уводна статия в „Леджър“ подканяше жителите на Милхейвън да не забравят, че кървавите престъпления имат човешки, а не свръхестествен произход.

Три седмици след убийството на майката, детето е предадено на първия от домовете за сираци и семействата, отглеждащи сираци. След пет години то попада при Хайнц Стенмиц, новобрачен касапин, който току-що е отворил магазин до къщата си на „Мъфин стрийт“ в един район на Милхейвън, отдавна известен като Пигтаун.

На този етап от живота си, пишеше Ейприл, Стенмиц има поразителен външен вид, който — с дългата си руса коса и красива руса брада — напомня силно на традиционните християнски изображения на Исус; при това в неделите той ръководи неофициални църковни служби в магазина си. Много по-късно, на процеса за блудството му с деца, като свидетелство за безупречния характер на проповедника-касапин бил изнесен фактът, че той често издирвал хората за своите служби по железопътните и автобусните гари и че обръщал особено внимание на онези подплашени и объркани емигранти от Централна и Южна Америка, които били парализирани както от незнанието на английски, така и от бедността си.

Ейприл Рансъм постепенно развиваше тезата, че Хайнц Стенмиц е убиецът на майката на Уилям Дамрош. Тя смяташе, че в тъмната, студена февруарска нощ пияни и лековерни свидетели са съзрели развяващата се коса на Стенмиц и са си припомнили старите легенди за преследвания ангел.

Вдигнах очи и видях, че Алън се отърсваше от дрямката си. Беше сключил ръце на кръста си, вирнал брадичка и ме гледаше с блестящ, любопитен поглед.

— Мислиш ли, че е добро?

— Изключително е — казах. — Ще ми се да беше успяла да го завърши. Чудя се как въобще е успяла да направи толкова много.

— Ефективност. Пък и беше моя дъщеря, в края на краищата. Знаеше как да прави изследване.

— Бих искал да го прочета цялото — казах.

— Задръж го, докогато искаш — каза Алън. — Не знам защо, но не успявам да си проправя път през него.

За миг не успях да скрия шока си от това, което Алън току-що ми беше дал да разбера. Той не можеше да прочете ръкописа на дъщеря си, което означаваше, че вече въобще не може да чете. Обърнах се към телевизора, за да скрия смущението си. Екранът показваше в дълбочина „Илиной авеню“. Хората бяха наредени в редици по трима и четирима по тротоарите и крещяха заедно с глас, който скандираше нещо по мегафон.

— О, Боже — казах аз и погледнах часовника си. — Трябва да се срещна с Джон.

Изправих се.

— Знаех си, че ще е добро — каза Алън.

Рансъм ме посрещна по риза и влезе във всекидневната, за да изключи телевизора. По него се виждаше същият ограден с въжета участък от „Илиной авеню“, който току-що бях видял по телевизора на Алън. Книгите бяха избутани на едната страна на масичката за кафе и по останалата част от повърхността й лежаха разхвърляни страници от досието на Синята роза. Зеленото ленено сако беше преметнато на облегалката на канапето. Точно преди Джон да стигне до телевизора, задъханата Изобел Арчър се появи на екрана с микрофон в ръка и каза: „Готова е сцената за едно събитие, подобно на което не се е случвало в града от времената на движението за граждански права и което със сигурност ще предизвика противоречиви оценки. С нарастването на напрежението в Милхейвън религиозните и политическите водачи изискват…“