Питър Строб - Гърло

— Уху! — изкрещя Рансъм. Той се наведе през предната седалка, все още с пистолета в ръка. — Видя ли го? Видя ли го как се вкамени? — той започна да се смее. — Той тръгна към мене — аз просто вдигнах това бебче — и БАМ! Ей така!

— Идва ми да те убия — казах.

— Не се ядосвай, толкова беше забавно — задъхваше се Джон. — Видя ли огъня? Видя ли дима?

— Имаше ли намерение да стреляш? — направих още два завоя надясно и наляво в очакване да чуя сирените.

— Разбира се. И още как. Тоя дъртак се канеше да ми го вземе. Трябваше да го спра, нали така? Как иначе бих могъл да му покажа, че съм сериозен?

— Заслужаваш да ти пръсна черепа с това нещо.

— Знаеш ли какъв е бил тоя тип? Разкъсвал е хората на парчета с голи ръце. Гласът му звучеше обидено.

— Работил е в хартиена фабрика двайсет и пет години — казах. — При пенсионирането му са му подарили люлеещ се стол.

Чувах как Джон върти пистолета в ръце и му се радва.

Завих още веднъж и видях „Тютония“ на две преки от нас.

— Защо според тебе ни каза да се върнем на „Ливърмор авеню“, където ни е мястото?

— Без да се обиждаме, това не е най-шикозната част на града.

Не казах нищо повече, докато завих по „Илай Плейс“, след което проговорих, не защото му бях простил, а от изненада. Пред къщата на Джон спря полицейска кола.

— Видял е номера ти — казах.

— Да го шибам — каза Джон. Той се наведе и аз го чух да пъха пистолета под предната седалка. — Не спирай.

Твърде късно беше. Шофьорската врата на полицейската кола се отвори и от нея се появи дълъг син крак. Един колосален син ствол се показа след това, а после и още един гигантски крак. Беше като цирков номер — нямаше как тоя огромен мъж да е побрал в малката кола, но ето го че излезе от нея. Съни Беринджър се изпъна и зачака да паркираме пред него.

— Отричай всичко — каза Джон. — Нямаме друг избор.

Излязох нервно от колата. Не вярвах отричането да има ефект върху Съни. Той се възвиси над патрулната кола, наблюдавайки ни студено.

— Здравейте, Съни — казах аз и лицето му застина. Спомних си, че Съни имаше основателни причини да не ме харесва.

Той погледна от мене към Джон и обратно.

— Къде е? — попита той.

Джон не успя да се удържи и хвърли поглед назад към понтиака.

— В колата ли е?

— За всичко си има причина — каза Джон. — Не правете заключения, преди да чуете нашата версия на историята.

— Дайте ми го, моля. Сержант Хоуган го иска още днес.

Джон тръгна към понтиака и докато последното изречение на Съни отзвучаваше, стъпките му се забавиха. Стори ми се, че едвам не залитна.

— Ох, в колата ли казах, че е? — спря и се обърна.

— Какво иска сержант Хоуган да му върнеш? — попитах.

Съни погледна към Джон, после към мене. Той още повече се изпъна. Гръдният му кош беше широк колкото две дръжки на брадви.

— Някакво старо досие. Бихте ли ми го дали, каквото и да е?

— Аха — каза Джон. — Ти май си го виждал последен, нали, Тим?

Съни се съсредоточи върху мене.

— Изчакайте ме тук — казах и тръгнах по пътеката с Джон по петите ми. Изчаках пред вратата, докато Джон търсеше ключа си. Съни кръстоса ръце и съумя да се облегне на патрулната кола, без да я прегъне на две.

Щом влязохме, Джон се изкикоти. Беше по-щастлив, отколкото го бях виждал през целия си Милхейвънски престой.

— След тая реч за отричане на всичко, ти беше на път да му дадеш пистолета.

— Имай ми вяра — каза той. — Щях да измисля нещо.

Тръгнахме по стълбите.

— Жалко, че Хоуган не изчака още два часа преди да изпрати тоя Малчо тука. Исках да хвърля един поглед на досието.

— Ще можеш — казах. — Аз го преснех.

Джон ме последва на третия етаж и застана на вратата на кабинета си, докато аз се протегнах под канапето и извадих куфарчето. Избърсах с ръка част от праха и отворих куфарчето, за да извадя дебелия сноп на копието. Подадох го на Джон.

Той ми намигна.

— Докато чета, защо не идеш да погледнеш Алън?

Когато затворих вратата, Съни стоеше все така облегнат на колата с кръстосани ръце. Неподвижността му мощно внушаваше посланието, че не заслужавам никакво допълнително усилие. Когато му подадох куфарчето, той се разгъна и го грабна в един миг.

— Благодарете на Пол Фонтейн от мое име, моля ви.

Вместо отговор, Съни влезе в колата и остави куфарчето на мястото до него. Той пъхна ключа за запалване.

— В крайна сметка — казах, — вие направихте услуга на всички, като ми казахте онези неща тогава.

Той ме наблюдаваше, като че ли от дистанцията на няколко километра. Дори не си правеше труда да ме погледне на фокус.