Питър Строб - Гърло

Той отново издърпа сакото надолу по корема и постави лявата си ръка на облегалката на седалката. Не изпускаше от поглед колите зад нас.

— Няма да оставя Фонтейн да ми се пречка — той се извърна и ме погледна сурово. — Имаш ли все още желание да останеш и да ми помогнеш?

— Искам да намеря Боб Бандолаър.

— На мене ми трябва Уилям Рицман — каза Джон.

— Трябва да внимаваме — казах, като имах предвид просто, че не трябва да пресичаме пътя на Фонтейн.

— Искаш ли да видиш какво значи внимание? — Джон ме потупа по рамото. — Виж.

Обърнах се, той разкопча лененото сако и го повдигна от едната страна. Закривената дръжка на пистолет се подаваше от колана на панталона му.

— След като го взе от Алън, аз го сложих в трезора си. Тая сутрин ходих до банката и го извадих.

— Лоша идея — казах. — Всъщност, ужасна идея.

— Знам как да се оправям с пистолет, за Бога. А и ти също, недей да гледаш толкова укоризнено.

Опитът ми да престана да гледам толкова укоризнено, колкото се чувствах, успя поне до толкова, че той да престане да се хили.

— Какво ще правиш сега? — попита той.

— Ако мога да намеря Сънчана, бих искал да поговоря с тях. Може би ще науча повече, ако почукам на още няколко врати по Шеста южна улица.

— Няма за какво да се връщаш в Пигтаун — каза Джон.

— Помниш ли старата двойка, за която ти разказах, онези, които живеят до къщата на Бандолайър? Жената, Хана Белнап, ми каза, че късно нощем понякога вижда мъж, който седи сам в стаята.

И аз разказах реакцията на Франк Белнап при разказа на жена си, както и това, което после ми беше казал насаме.

— Рицман — каза Джон. — Той изгаря къщи.

— Чакай малко. Този военен е заплашил Белнап преди двайсет години. Фонтейн казва, че варелите с пропан не са най-безопасното нещо на света.

— Вярваш ли му?

— Не — признах. — Мисля, че някой ме е проследил до Сънчана и е решил да не позволи те да говорят с мене. Това означава, че не трябва да научаваме нищо за Боб Бандолайър.

— Ще ми се да посетя Оскар Рицман, преди да правим каквото и да било друго. Може би ще успея да изкопча нещо от него.

— Стига да не извадиш пищова.

— Ще го попитам дали има син Уилям.

Въпреки собствените си разумни съображения, излязох от магистралата север-юг на мястото в центъра на Милхейвън, където тя се съединява с магистралата изток-запад. Още веднъж обърнах на запад. От детелината високите квадратни форми на хотелите „Пферцхаймър“ и „Хептън“ стояха като древни монументи сред вдлъбнатините и ъглите, върховете и плочите на новите сгради на изток от Милхейвънската река.

Джон наблюдаваше назъбения хоризонт, докато завивахме надолу по отклонението към оскъдното движение на запад.

— Всички ченгета в града ще пазят демонстрантите през този следобед. Мисля, че бихме могли да разглобим „Грийн уоман“ и да я сглобим отново, без никой да забележи.

На „Тютония“ потеглих по дългия диагонал на север през участъка от долнопробни супермаркети, алеи за боулинг и закусвални.

— Знаеш ли дали Алън позволява на някого да използва гаража му?

— Може да го е дал за склад на Грант — Джон ме погледна, сякаш играя игра, която все още не разбира. — Защо?

— Жената, който живее срещу него, е видяла някого в гаража през нощта, когато Ейприл е била нападната.

Той несъзнателно докосна дръжката на пистолета си през сакото. Лицето му беше по-безизразно от всякога, но под дясното му око някакъв нерв запулсира.

— Какво точно е видяла?

— Просто как се спуснала вратата. Помислила си е, че може да е Грант, защото го е виждала наоколо. Но Грант е бил вече мъртъв.

— Истината е, че съм бил аз — каза Джон. — Не знаех, че някой ме е видял, иначе бих го казал преди.

Спрях на светофара и дадох мигач.

— Значи си бил там през нощта, когато Ейприл е изчезнала?

— Мислих си, че може да е у Алън — бяхме се скарали. Както и да е, когато стигнах там, всички светлини бяха загасени, а аз не исках да правя скандали. Ако Ейприл искаше да пренощува там, какво ме засягаше?

Светна зелено и аз потеглих към малката мрачна къща на Оскар Рицман.

— Имаме разни стари неща в гаража. Помислих си, че бих могъл да занеса в къщи някои стари снимки, увеличени фотографии на Ейприл, така че влязох и се огледах, но те бяха прекалено големи за носене, а и цялата идея ми се видя безумна, след като пак ги видях.

Нервът под окото му все още подскачаше и той го натисна с два пръста, сякаш се опитваше да го натика на мястото му.