Питър Строб - Гърло

— Непосредствено преди това бях загубил много хора. От едно племе. Имахме два тима клас „А“ в нашия лагер, единият под мое командване, другият под командването на Бълок. Бълок и неговите хора излязоха една нощ и никога вече не се върнаха. Изчакахме ги още дванайсет часа, след което изведох моите хора да ги търсим.

Той беше стъпил в мрака между прозорците.

— Отне ни три дни да ги намери. Бяха в горите недалече от едно малко селище, на трийсет метра встрани от пътеката, сред не много гъстата растителност. Бълок и неговите петима мъже бяха завързани към дърветата. Бяха разрязани — изкормени и оставени да им изтече кръвта. Още нещо.

Той мина покрай по-далечния прозорец, без да ме поглежда, и светлината отново посребри ризата и кожата му.

— Езиците им бяха отрязани — Джон тръгна към месинговата лампа и отново се завъртя, наполовина вътре, наполовина извън меката жълта светлина. — След като освободихме телата и направихме носилки да ги върнем в лагера, увих езиците им в парче плат и ги взех. Изсуших ги и ги обработих и след това ги носех навсякъде със себе си.

— Кой е убил Бълок и групата му?

Съзрях припламване на усмивка в мрака.

— Виетконгците понякога режеха езици — за да унизят трупа. Ярдците правеха същото — за да не можеш да говориш на оня свят.

Рансъм заобиколи лампата и се упъти отново към прозорците и към стената с картините.

— И така, осма нощ извън лагера. И това нещо ми казва: Рансъм.

Помислих си, че е може би спътникът ми, но като превъртях на неговите честоти, нали разбираш, когато се съсредоточих върху него, чух, че звуците, които той издава, не са по-големи от бръмбар. Без никакво съмнение не говореше той.

И пак го чувам. Рансъм.

Заобиколих едно дърво, широко около шест метра и на известно разстояние под една слонска папрат стои и гледа право в мене Бълок. Точно до него е първият му човек, водачът на групата му. Дрехите им са целите в кръв. Знаят, че ги виждам, и не се учудват. Нито пък аз.

Рансъм отново мина покрай прозорците и застана пред камината, в най-тъмната част на стаята. Едвам различавах едрата му фигура, която крачеше напред-назад пред камината.

— Бях на място, където животът и смъртта се преливат едно в друго. Усещах езиците като листа по кожата ми. Те ме оставиха да мина през тях. Те знаеха какво правя, знаеха къде отивам.

Изчаках продължението, но той се обърна с лице към камината в мълчание.

— Разказваш за отиването ти да доведеш Бачълър.

Можех да чуя как се усмихва.

— Точно така. Той знаеше, че идвам и беше взел голяма преднина — той удряше леко по камината, като насмешливо себебичуване. — Това как се чувствах… Той се чувстваше така през цялото време. Той живееше в селенията на боговете.

Все още чаках края на историята.

— Преживявал ли си някога подобно нещо? В състояние ли си да го оцениш?

— Подобно нещо, да. Но не знам дали съм състояние да оценявам.

Джон се оттласна от камината сякаш правеше лицева опора. Той запали лампата на крайната масичка и стаята изригна в цветовете на живота.

— Чувствах се необикновено — като цар. Като бог.

Той се завъртя и ме погледна.

— Какъв е краят на историята?

— Това е краят.

— Какво се случи, когато ги настигна?

Той се мръщеше към мене и когато заговори, смени темата.

— Мисля, че бих искал да надникна в „Грийн уоман“ утре. Искаш ли да дойдеш с мене?

— Смяташ да влезеш с взлом?

— Моят старец беше собственик на хотел — каза Джон. — Имам куп стари ключове.

На следващата сутрин научих, че докато бяхме говорили с Джон Рансъм за лицезрението на пронизващата живота смърт, господин и госпожа Сънчана от „Бейбъри лейн“, Елм Хил, едва не бяха загинали при пожар, причинен от газова експлозия. Припомних си варелите с пропан и се зачудих какво би могло да причини експлозията. Призляваше ми при мисълта, че може би аз съм причината. Може би лицето, което ме бе проследило до Елм Хил, е желаело толкова силно да предотврати разговора ми със старите наематели на Боб Бандолайър, че се е опитало да ги убие.

След закуската си с Ралф и Марджъри се бяха качили горе да стегнат багажа си за завръщане в Аризона, а Джон беше излязъл. Ралф беше оставил „Леджър“ отворен на спортните страници, които бяха изпълнени от победата с 9 на 4 от Милхейвънския отбор над „Милуоки брюърс“. Върнах вестника на първа страница и прочетох последните съобщения от „Армъри плейс“. Местни граждани и религиозни водачи бяха основали „Комитет за справедлив Милхейвън“ и изискваха стая в Кметството и секретарка.